Томас Энгер - Фантомна болка

— Обадил ти се е?

— Да. Помоли ме за помощ. И тъй като ти също се опитваш да му помогнеш, реших, че можем да обединим усилията си.

Грьонинген изсумтява презрително.

— Напълно ми е ясно — продължава Хенинг, — че не знаеш дали можеш да ми се довериш. И още никой не е прибрал наградата от един милион крони. Но можеш да се успокоиш, Гайр. Не ми пука за парите. Имам друга причина да се съглася да помогна на Туре.

— И каква е тя?

— Ето какво ще направим — казва Хенинг и изчаква Грьонинген да се обърне към него. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш относно това защо съм тук, а после ти ще ми кажеш всичко, което знаеш за случая. Интересувам се от всеки, който е познавал Туре.

Грьонинген се извръща и впива тъмнокафявите си очи в саксията с цветя на съседната маса.

— Не съм доносник — казва той с печален тон, сякаш току-що е изневерил на принципите си.

— Не те карам да бъдеш. Искам само да ми разкажеш малко за Туре и за неговите приятели — да ми опишеш техните взаимоотношения. Няма нужда да говориш за неща, които не искаш. Пак повтарям: интересувам се единствено от този случай. Ако попадна на нещо друго, докато го разследвам, не ми пука.

Хенинг с изненада осъзнава, че наистина има предвид това, което казва.

Минава доста време, но Грьонинген продължава да мълчи. От време на време той поглежда към Хенинг, след което се извръща. Сервитьорът се приближава до масата и се усмихва. Грьонинген си поръчва шницел с картофи и зеленчуци. Когато сервитьорът се отдалечава, Хенинг се обляга на масата и казва:

— Синът ми умря. — В гърлото му веднага засяга буца. — Опитах се да го спася от апартамента. Някой го подпали. — Хенинг се опитва да преглътне. — Туре каза, че знае нещо за случилото се в апартамента ми. Обеща да ми каже какво знае — ако му помогна. Това е единствената награда, която искам. Ще направя всичко, за да накарам Туре да ми каже какво знае. Независимо от това къде ме отведе този случай. — Той прави кратка пауза. Грьонинген продължава да гледа право напред. — Разбирам, че не искаш да ми помогнеш да помогна на твоя приятел. Но ще ти обещая нещо, Гайр. Няма да се махна. Нито сега, нито когато и да било.

Хенинг забелязва, че гласът му трепери. Въпреки това Грьонинген продължава да мълчи.

— Възможно ли е ти също да знаеш нещо? — продължава Хенинг след малко.

— А?

— За пожара в апартамента ми.

— Аз?

— Да, ти. Нали с Туре сте близки приятели. Ако Туре знае нещо, може би го е споделил с теб.

— Не ми е казвал нищо.

Хенинг поглежда Грьонинген в очите. Семейството в ъгъла избухва в дружен кикот. Грьонинген бързо се обръща към тяхната маса, след което отново забива поглед в салфетката си. Взима я и я разстила.

— Как беше той? — пита Грьонинген.

— Туре? Не знам. Никога не съм го срещал лице в лице и не знам какъв е бил преди. Освен това не говорихме дълго.

— Не съм говорил с него от много време.

— Защо?

— Позволяват му само едно свиждане на седмица и то обикновено е с Вероника. Това е единственото, което им е останало, така че не искаме да им пречим.

Хенинг се въздържа да прави коментари, защото усеща, че Грьонинген започва да омеква.

— Трудно ми е да говоря за Туре, откакто влезе в затвора — казва той. — Всъщност никой не иска да говори за това, сякаш е нещо, случило се твърде отдавна. Опитах се да открия къде са били всички в нощта на убийството, но половината са били заедно, а другата половина са били извън града.

Хенинг кимва.

— Но си знаел, че Туре е имал среща с Юке Брулениус?

— Да, почти всички знаехме. Той дойде в салона да потренира, преди да потегли за старата фабрика.

Хенинг вдига каната с вода, която сервитьорът е оставил на масата, и си налива. Поглежда към Грьонинген, за да види дали и той иска. Мъжът безмълвно подава чашата си.

— Можеш ли да ми опишеш Туре? — пита Хенинг и му налива вода. — Имам предвид от гледната точка на един приятел?

Грьонинген въздъхва и се замисля. Изведнъж се усмихва.

— Първият път, когато срещнах Туре, той ме удари с юмрук в лицето.

— Защо? — пита Хенинг и също се усмихва.

— Защото братовчед му опита да свали приятелката ми и аз го вкарах в болница. Тогава Петер беше малък и Туре трябваше да се застъпи за него. Счупи челюстта ми.

Грьонинген докосва лицето си и прокарва пръсти през рехавата си брада.

— Когато се свестих, той беше клекнал над мен. Рече ми: „Грижа се за своите хора. Искам да запомниш това.“

— И така станахте първи приятели? — пита невярващо Хенинг.