Томас Энгер - Фантомна болка

След това вижда нещо на пода, което смразява кръвта му. Метален бокс.

Неговият метален бокс.

Как се е озовал тук?

Изведнъж Пули осъзнава нещо ужасно. „Много хора знаят за тази среща — мисли си той, — а още повече ме видяха как тръгвам. Всички са виждали този бокс да виси на стената в кабинета ми.“ А сега кръвта на Юке е по ръцете, дрехите и ботушите му.

Някой се опитва да го натопи. Копеле!

Пули понечва да вземе бокса и да избяга, но нещо го спира. „Докосна трупа — мисли си той. — Ще намерят отпечатъците ти по коженото яке на Юке. Не влошавай допълнително нещата, те и без това са лоши.“

Отново вади мобилния си телефон и набира номера на полицията с окървавени пръсти. „Знаеш какво наистина се случи — казва си Пули. — Кажи им истината и всичко ще бъде наред. Няма от какво да се страхуваш.“

Двадесет и два месеца по-късно

Писъкът винаги е един и същ.

Хенинг Юл примигва и посяга към ключа на лампата. Чаршафът под тялото му е мокър от пот, а въздухът трепти от жега. Прокарва влажните си пръсти по белезите, покриващи врата и лицето му. Главата му пулсира от болка. Мотор изревава в далечината, след което става тихо. Като затишие пред буря.

Хенинг вдишва дълбоко и опитва да сподави съня, който все още живее в него като шокиращ филм. Но кошмарът отказва да умре.

А сънят е започнал толкова хармонично. Двамата с Юнас са излезли да си поиграят сред дебелия сняг, паднал през нощта. Едва различават трамвайните линии, пресичащи кръстовището до парк „Биркелунден“. Дебелите снежинки все още танцуват във въздуха, но се разтапят в мига, в който докосват лицето на Хенинг.

Дърпа шейната на Юнас надолу по „Тофтесгате“ към парка „Софиенберг“, където децата изглеждат като мравки, плъзнали по малкия хълм зад църквата. Юнас няма търпение да се пусне с шейната по хълма. Когато стигат върха, Хенинг е изтощен. Понечва да седне на ръба на шейната, но Юнас го спира:

— Не ти, татко! Само аз!

— Добре. Но това означава, че ще трябва да издърпаш шейната нагоре по хълма сам.

— Да, знам!

— Обещаваш ли?

— Даааааа!

Хенинг знае, че снежинките ще издържат по-дълго от обещанието на Юнас. Но няма нищо против.

— Бутни ме! Искам да се спусна мноооого бързо!

— Ок. Дръж се добре. Ще броя до три.

Отброяват заедно:

— Едно! Две! Ииии триииии!!!

Хенинг бутва сина си. Юнас изписква от удоволствие и шейната поема надолу. Хенинг забелязва, че другите деца също гледат малкото момченце със светлосиня грейка, спускащо се към скокчето, което някой е направил по средата на хълма. Юнас го достига, шейната подскача и се приземява. Момчето изцвилва от възторг и завърта кормилото на шейната, за да избегне малко момиченце, катерещо се по хълма. То се обръща и проследява Юнас с очи. Шейната завива все по-наляво.

Към едно дърво.

Хенинг също го вижда. Забелязва накъде се е насочил Юнас, държащ кормилото с малките си юмручета. Хуква надолу по хълма, но се подхлъзва, пада и се превърта няколко пъти, преди да успее да стане на крака.

Снежинките, гласовете и глъчката преминават на заден фон и Хенинг опитва да изкрещи, но от устата му не излиза звук. Поглежда отчаяно към другите родители, които просто гледат Юнас и не правят нищо, за да му помогнат. Накрая затваря очи. Не иска да види това, което ще се случи. Не иска да види смъртта на сина си. Отново.

Юнас изчезва. Хълмът, снежинките, дърветата и хората също изчезват. Навред се спуска мрак. Хенинг усеща острата, задушлива миризма на дим. Не вижда Юнас, но чува писъците му. Размахва отчаяно ръце, за да прокопае дупка в мрака, който го е затиснал, но и това не помага. Горещината изпепелява лицето му. Става му все по-трудно да диша и започва да кашля.

Светлина пронизва завесата от дим. Хенинг примигва и се съсредоточава върху нея. Точката се превръща в кръг, а кръгът в правоъгълник. Врата, обвита в пламъци. Отново се изкашля. Вратата започва да се затваря и скоро димът я обгръща. Навсякъде е черно и изпепеляващо горещо. След това Юнас започва да пищи.

Отново.

Хенинг си поема дъх едва след като вижда мигащата червена светлина на димния детектор, монтиран на тавана. Поглежда към другия и изчаква лампичката да примигне. Секундите минават. Направо се точат. Две, три, пет, десет? Чувства как гръдният му кош се стяга, болката плъзва нагоре към раменете и врата му. Най-накрая вторият димен детектор примигва.

Просва се обратно на възглавницата и издишва шумно, чакайки чудовището в гърдите му да се успокои. След време сърцето му забавя своя ритъм. Отново докосва белезите по лицето си. Все още го болят. Не само отвън. Знае, че ще продължават да го болят, докато не открие човека, подпалил апартамента му и отнел живота на най-страхотното малко момченце на света.