Томас Энгер - Фантомна болка

— На този етап не — отговаря предпазливо тя.

— Имаш ли теория защо Туре Пули е бил убит?

— Без коментар.

Хенинг се колебае.

— Поискахте ли да видите списък с всички обаждания на Туре Пули, направени от затвора?

Ньоклеби не отговаря веднага. След това казва:

— Не мога да обсъждам специфични аспекти от разследването с теб, Хенинг.

Той въздъхва.

— Мисля, че ще бъде добра идея да проучите този списък.

— Да, съгласна съм.

Хенинг мълчи.

— Ами… това е всичко. А, да. Утре ще ходиш ли на погребението? — пита той.

— Още не сме решили.

— Разбирам. Е, аз ще ходя.

— Ок. Обади ми се, ако видиш нещо интересно, което според теб си заслужава да разследваме.

— Аз…

Хенинг млъква и се усмихва широко. И когато малко по-късно Ньоклеби затваря, без да се сбогува, усмивката му става още по-широка.

Светлината, процеждаща се през прозорците на църква „Солванг“, хвърля студен, син блясък върху пода. „Подхожда си с цвета на столовете“ — мисли си Хенинг, застанал на прага на правоъгълната зала. Белият, украсен с цветя ковчег на Туре Пули е по средата, точно пред амвона. Златни букви, извезани върху дълги бели ленти, изразяват мъката на опечалените.

Хенинг знае, че би трябвало да влезе вътре и да наблюдава церемонията отблизо, но не смее. След това се смесва с опечалените на гроба. Отчасти защото иска да види как ще се държат приятелите на Пули, но и защото Хайди Шус го е помолила да направи няколко снимки. Така че той вади апарата си и започва да снима, но от дискретно разстояние, без да се приближава твърде много. Прави няколко много добри снимки на огромните, мускулести мъже, опитващи се да сподавят сълзите си. Петер Холте прокарва ръка през обръсната си глава и въздъхва тежко. Дрехите му изглеждат така, сякаш всеки момент ще се разпорят. Гайр Грьонинген е пуснал дългата си коса да пада пред очите му. Раменете му са увиснали. Очите на Кент Хари Хансен също са влажни. Слънчевата светлина кара бялата му коса да изглежда като запалена факла.

Опечалените продължават да прииждат и Хенинг прави няколко групови снимки. Мъж, когото познава отнякъде, се приближава до останалите. Мускули издуват ръкавите на черното му сако. Обувките му хрущят по чакъла. Изглежда готов да избухне всеки момент.

Изведнъж Петер Холте разбутва множеството и се насочва към новопристигналия, който прави крачка назад. Холте забива обвинителен пръст в гърдите на мъжа. Хенинг веднага вдига апарата и започва да снима.

— Как смееш да си показваш лицето тук? — изсъсква Холте.

— Туре беше и мой приятел, глупако — отговаря мъжът.

Гайр Грьонинген и Кент Хари Хансен се намесват. Грьонинген прегръща Холте през гърдите, но последният не се успокоява.

— Не тук — казва му Грьонинген. — Не на погребението на Туре. Покажи малко уважение.

Хансен се изпречва на пътя на новопристигналия, който също се е намръщил като буреносен облак. Мъжът оправя сакото си, без да изпуска Холте от поглед. След малко Холте спира да се съпротивлява.

След няколко минути тълпата отново се успокоява. Хенинг безуспешно се опитва да открие лицето на мъжа, предизвикал вълнението, но тълпата е твърде гъста. Вместо това прави няколко снимки на Грьонинген, който стои близо до Холте, извисяващ се поне една глава над него. Наблизо Вероника Нансен е прегърнала възрастен мъж, който има същите очи и уста. Мъжкараната от рецепцията на „Сила & респект“ също е тук. Всички са тук. Най-накрая Хенинг забелязва мъжа, предизвикал гнева на Холте. Главата му е сведена. „Къде съм го виждал преди?“ — чуди се той.

След малко първата шепа пръст пада върху ковчега на Пули. Хенинг се скрива зад апарата си и прави още няколко снимки. Вижда как Холте прошепва нещо в ухото на Грьонинген, след което свива юмруци, готов да пребие някого.

Пред Вероника Нансен се оформя дълга опашка. Тя се ръкува с всички, дошли да почетат паметта на съпруга й. Хенинг се нарежда на опашката и вижда как Нансен става все по-изтощена, колкото повече се приближава.

Но въпреки това продължава да стиска ръце, с тъжна, но смела усмивка. Когато идва ред на Хенинг, той спира точно пред нея.

— Моите съболезнования — казва той и протяга ръка. Нансен я поема и го придърпва напред, сякаш вече е на автопилот.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Как сте? — пита Хенинг.

Нансен свива рамене.

— Странно е — казва тя и подсмърква. — Имам чувството, че съм загубила част от себе си. — Говори бавно, без да гледа към него. — Част от мен липсва, но в същото време тази част ме боли. Знаете ли какво имам предвид?