Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Докато си мие зъбите, той мислено си повтаря: „Демазио“. Пийт иска да обядваме в „Демазио“. Не представлява проблем за бившия му партньор, който още е на служба и носи оръжие, не представляваше проблем и за самия него, докато разговаряха по телефона, защото тогава мислеше като ченге, а не като пенсиониран детектив, качил петнайсет кила над нормата. Сигурно няма да им се случи нещо лошо — все пак ще е посред бял ден, — но „Демазио“ е близо до Лоутаун — район, който в никакъв случай не е ваканционно селище. На една пресечка от ресторанта, отвъд естакадата градът се превръща в пустош — тук има само празни парцели и изоставени комунални жилища. На всеки ъгъл се продават наркотици, нелегалната търговия с оръжия процъфтява, палежите са квартален спорт. Разбира се, ако Лоутаун може да се нарече квартал. „Демазио“ — страхотен италиански ресторант, — е защитен от набезите. Собственикът има връзки с престъпния свят и ресторантът е нещо като „безплатния паркинг“ 17 17 Играч, който попадне на полето „безплатен паркинг“, получава всички пари и събирането им започва отново. — Б.пр. в играта „Монополи“.

Ходжис си изплаква устата, връща се в спалнята и все още мислейки за „Демазио“, нерешително поглежда към дрешника, където зад окачените ризи, панталони и спортните сака, които вече не носи (защото е напълнял и само две са му по мярка), е скрит сейфът. Да вземе ли глока? Или револвера на баща си? Револверът е по-малък. Не, не бива. Разрешителното му за носене на оръжие още е валидно, но няма да отиде въоръжен на срещата с доскорошния си партньор. Ще се чувства неловко, а и без това е притеснен от онова, което възнамерява да направи.

Приближава се до шкафа, повдига купчината бельо и поглежда отдолу. Бияча си е там — не го е пипал след купона по случай пенсионирането си. Ще вземе него. Нещо като застраховка „Живот“ предвид пребиваването в този много опасен квартал.

След като взема това решение, си ляга и изгасва нощната лампа. Пъха си дланите под тайнствения прохладен джоб под възглавницата и се замисля за Магистралния Джо. Досега Джо все изважда късмет, обаче рано или късно ще го заловят. Не само защото обира магазинчетата в паркингите край магистралите, а понеже не може да престане да убива. Ходжис се сеща за изречение от писмото на Мистър Мерцедес: „Не важи за мен, защото не изпитвам никакво желание да повторя.“

Дали е откровен, или го заблуждава по същия начин като с ФРАЗИТЕ, НАПИСАНИ С ГЛАВНИ БУКВИ, МНОГОТО УДИВИТЕЛНИ И АБЗАЦИТЕ ОТ ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ?

Навярно лъже — може би и себе си, и К. Уилям Ходжис (ДВО), — но тъкмо в този момент, когато Ходжис вече се унася, това не го интересува. Важното е друго — онзи нещастник си въобразява, че е в безопасност. Изпитва самодоволство от недосегаемостта си. Изглежда, не си дава сметка каква уязвимост е показал в писмото си до човека, който допреди пенсионирането си беше главен разследващ на случая с масовата касапница пред Общинския център.

„Умираш от желание да говориш за подвига си, нали? Ама, разбира се, сладък, не лъжи стария си чичо Били. И ако не се опитваш да ме изпратиш за зелен хайвер със сайта «Под синия чадър на Деби» като с кавичките и с удивителните в посланието си, дори ми помагаш да надникна в живота ти. Искаш, не, жадуваш да се изфукаш. Ако пък успееш да ме подтикнеш към… знаеш какво, това ще е като прословутата черешка на тортата.“

Той прошепва в мрака:

— Ще те изслушам. Разполагам с много време, нали вече съм в оставка?

Усмихва се и заспива.

На другата сутрин Фреди Линклатър седи на края на товарителната рампа и пуши цигара „Марлборо“. Сложила е до себе си прилежно сгънатото си сако, което носи на работа в „Дискаунт Електроникс“, а върху него е шапката й с фирменото лого. Разказва за някакъв религиозен маниак, който я тормозел. Хората много често я притесняват и тормозят и в почивката тя споделя с Брейди несгодите си. Разказва му всичко от игла до конец, защото той умее да изслушва:

— И тоя ми вика, че всички хомосексуалисти ще отидат в ада, и ми дава да прочета някаква книжка, дето обяснявала нещата кратко и ясно. Взимам я аз и какво да видя? На корицата — двама сладури с тесни ханшове и по анцузи (честен кръст!), които се държат за ръце и зяпат пещера, изпълнена с пламъци. Плюс Сатаната. С вила в ръката! Не те будалкам, пич, хич даже. Шашнах се, обаче си викам: „Дай да си побъбря с младежа.“ Щото бях останала с впечатлението, че му се иска да си поговорим. Затуй му викам: „Виж сега, зарежи тая книга на Лебит или както там се казва и прочети барем няколко научни статии. Гейовете са си такива по рождение, ясно?“ А той: „Не е вярно! Хомосексуализмът е заучено поведение и е обратим.“ Представяш ли си? Рекох си, че ме взема за канарче, обаче не му се озъбих, а му казах: „Погледни ме, пич, хубавичко ме разгледай. Да не ти пука — огледай ме от главата до петите. Какво виждаш?“ И преди да изръси някоя друга глупост, добавих: „Виждаш мъж, ето какво виждаш. Само че Господ се е поразсеял, преди да ми сложи питка, и ме е подминал.“ А оня ми вика…