Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Холи се приготвя да отговори, но забелязва пламъчето в очите му.

— Ха, много смешно. — Тя не може да сдържи усмивката си. — Давай, Джером. Бъди Брейди Хартсфийлд.

С „хаос“ се справя от първия път. Мониторите светват и започва обратното броене.

— Тъмно!

Броенето продължава.

— Недей да крещиш — наставлява го Холи. — Уф!

16. 15. 14.

— Тъмно.

— Говориш с твърде плътен глас — казва Ходжис, опитвайки се да не издава колко е нервен.

12. 11.

Джером обърсва устата си.

— Т-тъмно.

— Пелтек — заковава го Холи. С което не му помага особено.

8. 7. 6.

— Тъмно.

5.

Броенето спира, цифрите изчезват. Джером шумно въздъхва от облекчение. Сега на екрана се появяват цветни снимки на мъже от Дивия запад, които стрелят или падат застреляни. Един каубой е уловен в кадър, докато нахлува с коня си през стъклена витрина.

— Какъв е този скрийнсейвър? — чуди се Джером.

Ходжис посочва компютър пет.

— Това е Уилям Холдън, затова предполагам, че сцените са от някой филм.

— „Дивата орда“ — уточнява Холи. — С режисьор Сам Пекинпа. Гледах го само веднъж. После сънувах кошмари.

„Филмови сцени — мисли си Ходжис, гледайки изкривените в гримаси лица и стрелбата. — Но освен това са сцени от съзнанието на Брейди Хартсфийлд.“

— А сега какво? — пита той.

— Холи, ти започни с първия — казва Джером. — Аз започвам от последния. Ще се срещнем по средата.

— Явно здравата си се трудил над този план — коментира Холи. — Господин Ходжис, може ли да пуша тук?

— Защо пък не? — отговаря той и сяда горе на стълбището, за да ги гледа как работят. Междувременно разсеяно потърква мястото точно под лявата ключица. Дразнещата болка се е появила отново. Сигурно е разтегнал мускул, докато е тичал по улицата след взривяването на колата му.

Изстуденият от климатика въздух във фоайето на ЦКИ действа на Брейди като шамар, потните му ръце и врат изтръпват. Коридорът е празен, защото все още не са пуснали обикновените зрители в ЦКИ, но вдясно, по пътеката, отделена с кадифен шнур и табела с надпис ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ, инвалидните колички бавно се придвижват към пропуска и концертната зала.

Това развитие на нещата не е по вкуса на Брейди.

Предполагаше, че всички вкупом ще се изсипят в залата, както се случи на мача на „Кливландските индианци“ — той ходи да ги гледа, когато беше осемнайсетгодишен, — и охранителите ще ги проверяват съвсем формално. Не се досети, че на концерта инвалидите и ненормалниците ще бъдат пускани с предимство, а трябваше.

Виждат се поне десетина мъже и жени в сини униформи с кафяви нашивки ОХРАНА ЦКИ на раменете, които засега си нямат друга работа, освен да проверяват инвалидите, преминаващи бавно покрай тях. С нарастващ ужас Брейди забелязва, че макар да не поглеждат в джобовете на всички колички, те проверяват всяка трета или четвърта, понякога и две поред. След като преминат охраната, разпоредители в тениски с логото на „Раунд Хиър“ насочват инвалидите към сектора за хора с увреждания.

Той е допускал, че може да го спрат на пропуска, но е разчитал, че в такъв случай ще покоси много млади поклонници на „Раунд Хиър“ около себе си. Още едно неправилно предположение. Парчетата разбито стъкло навярно ще убият онези най-близо до вратите, но телата им ще послужат като щит срещу взривната вълна.

„Пълна тъпня — мисли си. — Обаче… Пред Общинския център убих едва осем души. Трябва да подобря постижението си.“

Придвижва се напред със снимката на Франки в скута си. Рамката й опира в превключвателя. Ако някой малоумник от охраната се наведе да надзърне в страничните джобове на количката, Брейди ще опре ръка на снимката, лампичката от жълто ще светне в зелено и електрическият ток ще потече към детонаторите с оловен азид в блокчетата самоделен експлозив.

Пред него вече остават дванайсет-тринайсет колички. От климатика духа студено върху пламналата му кожа. Брейди си мисли за Общинския център: как тежкият автомобил на кучката Трилони се клатеше и се надигаше, докато газеше телата на хората, след като ги беше блъснал и повалил. Сякаш мерцедесът изживяваше оргазъм. Спомня си миризмата на гума под маската, спомня си как крещеше от възхита и възторг. Така си продра гърлото от викане, че не можеше да говори, и се наложи да излъже майка си и Тоунс Фробишър в „ДЕ“, че е болен от ларингит.

Сега от пропуска го делят точно десет колички. Някакъв охранител — вероятно шефът, защото е най-възрастен и единствен носи шапка, — взима раницата на едно момиченце, което е с прическа нула номер като Брейди. Обяснява нещо на детето и му дава номерче, с което да си получи раницата след края на концерта.