Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Таня демонстративно проверява в чантата си.

— Ето ги, мила.

— Може ли да си купим сувенири?

— По един на всяка и не по-скъпи от десет долара.

— Имам си пари, госпожо Робинсън — обажда се Бетси, когато слизат от тахото. Момичетата мъничко се стряскат при вида на растящата тълпа пред ЦКИ. Четирите се скупчват заедно и сенките им се сливат в тъмна локва на асфалта под силните лъчи на спускащото се към хоризонта слънце.

— Не се съмнявам, Бетс, но тези сувенири са от мен — казва Таня. — Чуйте ме сега, момичета. Искам да ми предадете парите и телефоните си. Толкова хора обикновено привличат джебчиите. Ще ви върна всичко, когато заемем местата си, но никакви обаждания или есемеси след започването на концерта — разбрахме ли се?

— Може ли първо да си направим снимки, госпожо Робинсън? — пита Хилда.

— Да. Всяка по една.

— По две — примолва се Барбара.

— Добре, по две. Обаче побързайте.

Те се снимат по два пъти и се разбират да си ги изпратят по-късно по имейла, така че всяка да има пълен комплект. Таня също прави няколко снимки на момичетата, които застават едно до друго и се прегръщат през раменете. Големи сладурани са.

— Хайде, дами, давайте парите и бръмчалките!

Момичетата й предават общо към трийсетина долара и четири мобилни телефона в ярки бонбонени цветове. Таня прибира всичко в дамската си чанта и заключва тахото на Джини Карвър с дистанционното. Ключалките прищракват — звук, който означава спокойствие и сигурност.

— Слушайте сега вие, шантави госпожици. Ще се държим за ръце, докато не намерим местата си, ясно?

— Да-а-а! — извикват момичетата и се улавят за ръце. Носят оформящи джинси и най-хубавите си маратонки. Всички са с тениски на „Раунд Хиър“, а Хилда е вързала опашката си с бяла копринена панделка, върху която с червени букви пише: „АЗ ОБИЧАМ КАМ“.

— Дошли сме тук да се забавляваме. Ще си изкараме страхотно, нали? Я да ви чуя как казвате да!

— ДА-А-А-А-А!

Доволна, Таня ги повежда към ЦКИ. Има доста да вървят по нагорещения асфалт, но никой не се оплаква. Таня се оглежда за плешивия мъж в инвалидната количка и го забелязва — отправил се е към опашката за хора с увреждания. Тя е далеч по-къса, но въпреки това е тъжно да видиш толкова много сакати. Тогава количките започват да се движат. Пропускат първо хората с увреждания и според Таня така е редно. Нека всички те или поне повечето се доберат до сектора си, преди да започне голямата блъсканица.

Когато се нареждат на най-късата опашка от здрави хора (която пак е страшно дълга), тя вижда как плешивият мъчително се изкачва по рампата и си мисли, че щеше да му е по-лесно, ако имаше моторизирана количка. Пита се чия снимка държи в скута си. На някой любим покойник ли? Сигурно.

„Горкичкият“ — помисля си отново и отправя благодарствена молитва към Бога, че двете й деца са живи и здрави.

— Мамо? — пита Барбара.

— Какво, мила?

— Ще си изкараме страхотно, нали?

Таня Робинсън стиска ръка на дъщеря си.

— Непременно.

Някакво момиче с чисто, сладко гласче запява „Целувки до полуда“:

Други момичета също запяват:

Скоро песента се понася в топлата вечер от стотици гърла. Таня с радост се присъединява към общия хор: научила е думите, защото през изминалите две седмици Барбара непрекъснато я пускаше в стаята си.

Спонтанно се навежда и целува дъщеря си по главата.

„Ще си изкараме страхотно.“

Ходжис и неговите стажанти Уотсъновци стоят в командния център на Брейди и гледат редиците изключени компютри.

— Първо — „хаос“ — казва Джером. — После „тъмно“. Така ли?

Ходжис си мисли, че това с нещичко напомня за Откровението на Йоан.

— Според мен е така — отговаря Холи. — Тя ги беше записала в този ред. — Следващите й дума са към Ходжис: — Видяхте ли, опитвала се е да не го изпуска от очи. Обзалагам се, че е знаела много повече, отколкото той е подозирал. — Холи пак се обръща към Джером: — Още нещо. Много важно. Не губи време, ако включиш лампите с „хаос“.

— Да. Защитната програма. Ами ако от нерви гласът ми стане висок и тънък като на Мики Маус?