Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Ходжис изважда снимката от фолиото, за да я разгледа по-добре. На опаката страна грижливо е написано: „Мама с нейния муцинко, Санд Пойнт Бийч, авг. 2007.“ Ходжис почуква снимката един-два пъти в дланта си и посяга да я остави, но вместо това я бутва с опаката страна към Холи.

— Пробвай.

— С кое? — Тя унило го поглежда.

— С „муцинко“.

Холи набира думата, натиска RETURN… и надава съвсем нетипичен за нея радостен писък. Получило се е. Като с магическа пръчица.

На десктопа няма нищо интересно: адресна книга, папка ЛЮБИМИ РЕЦЕПТИ, още една — СЪХРАНЕНИ ПИСМА, папка с онлайн банкови извлечения (изглежда, е плащала повечето си сметки по банков път) и фотоалбум (предимно Брейди на различна възраст). В Айтюнс е изтеглила много телевизионни шоупрограми, но само един-едничък музикален албум: „Алвин и Катериците празнуват Коледа“.

— Господи! — възкликва Джером. — Не знам заслужавала ли е да умре, обаче…

Холи му хвърли поглед, който го кара да замълчи.

— Не е смешно, Джером. Недей да говориш такива неща.

Той вдига ръце в знак на примирие:

— Добре де, добре.

Ходжис набързо преглежда съхранените писма и не открива нищо. Чат-пат госпожа Хартсфийлд е контактувала с приятели от гимназията, които й викат „Деб“.

— Нищичко за Брейди — промърморва той и поглежда часовника. — Да тръгваме.

— Не така бързо — казва Холи и отваря иконката за търсене в компютъра. Написва БРЕЙДИ. Появяват се няколко резултата (основно в готварската папка — „Любими ястия на Брейди“), но нищо важно.

— Пробвай с МУЦИНКО — предлага Джером.

Холи пробва и излиза един резултат — папка, скрита в дебрите на харддиска. Тя я отваря. Тук е записано какъв размер дрехи и обувки носи Брейди, добавен е и списък с всичките му подаръци по случай Коледа и рождените дни за последните десет години — госпожа Хартсфийлд явно не е искала да се повтаря. Тя е записала и номера на социалната му осигуровка. Има сканирани копия на регистрационния талон и застраховката на колата му, както и на свидетелството му за раждане. Не са пропуснати колегите на Брейди в „Дискаунт Електроникс“ и сладоледена фабрика „Лоуб“. До името на Шърли Ортън стои отметка, която би докарала Брейди до пристъп на истеричен смях: „Дали не му е гадже?“

— Какви са тези щуротии? — пита Джером. — Та той е голям мъж, за Бога!

Холи мрачно се усмихва.

— Вече ти казах. Знаела е, че дъската му хлопа.

Най-долу в папка „МУЦИНКО“ има файл, кръстен „МАЗЕ“.

— Това е — прошепва Холи. — Трябва да е това. Отвори го, отвори го, отвори го!

Джером кликва два пъти върху иконката. Целият документ е от десетина думи.

Известно време тримата гледат втренчено екрана, без да продумат. Накрая Ходжис се обажда:

— Нищо не разбирам. Джером?

Момчето клати глава.

Холи, очевидно хипнотизирана от посланието на покойницата, едва чуто прошепва едно „може би“. Колебае се, хапейки устни, и изговаря думите по-силно:

— Може би.

Брейди пристига в Центъра за култура и изкуства на Средния запад малко преди шест. Въпреки че до началото на концерта остава повече от час, необятният паркинг вече е три четвърти запълнен. Пред вратите към фоайето са се извили дълги опашки, които растат с всяка изминала минута. Сума ти момиченца крещят колкото им глас държи. Навярно това е израз на щастие, но Брейди има чувството, че вият на умряло. Невъзможно е да вижда нарастващата тълпа и да не си спомня онази априлска утрин пред Общинския център. „Ако имах хъмви вместо тази японска трошка, можех да се забия в тях с шейсет километра в час, да убия петдесет или повече по този начин и тогава щях да натисна превключвателя и да изпратя останалите в стратосферата“ — разсъждава той.

Само че няма хъмви и за момент даже не знае какво да предприеме: никой не бива да го вижда, докато завършва приготовленията. Тогава, в другия край на паркинга, забелязва полуремарке. Няма влекач и е повдигнато на крикове. Върху каросерията е нарисувано виенско колело с надпис „РАУНД ХИЪР — ЕКИП ПОДДРЪЖКА“. Значи е някой от камионите, които видя пред служебния вход по време на разузнаването си. По-нататък, след края на концерта, полуремаркето ще бъде свързано с влекача и ще се върне за товарене, но сега изглежда изоставено.

Брейди плътно се приближава до него от другата му страна, която е дълга поне петнайсет метра, така че субаруто се оказва напълно скрито от чужди очи. Изважда от жабката очилата с прозрачни стъкла и си ги слага. Излиза навън и обхожда полуремаркето, за да се увери, че е напълно сам. След като очакванията му се оправдават, той се връща при субаруто и измъква инвалидната количка от багажника. Не е лесно. Би предпочел хондата, само че двигателят й отдавна е издишал. Накрая се справя с количката, наглася върху седалката й възглавничката с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“ и свързва жичката, стърчаща от центъра на А-то, с жичките, които висят от страничните джобове, където има още блокчета пластичен експлозив. Друга жичка, свързана с блокче експлозив в задния джоб, се поклаща от дупка в облегалката, която Брейди проби.