Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Господин Бийсън — отговаря Ходжис, — оценявам вашата загриженост, но вие сте длъжен да се върнете в дома си и…

— Момент, стойте — спира го Холи. Тя се привежда към другата седалка, за да види лицето на Бийсън. — Кажете ми как звучи господин Хартсфийлд. Трябва да добия представа как звучи гласът му.

Бийсън изглежда объркан.

— Ами нормално. Защо, как да звучи?

— Нисък ли е? Да речем, баритонов глас?

— Като тия тлъсти оперни певци ли? — Той се засмива. — Не, по дяволите. Абе, такива въпроси ли намерихте да ми задавате?

— Не е ли висок и писклив?

Бийсън се обръща към Ходжис:

— Тая ваша партньорка да не е чалната?

„Само мъничко“ — помисля си Ходжис.

— Отговорете на въпроса, господине.

— Не е нисък, не е висок и писклив. Нормален. Какво става?

— Да има особен говор? — не се предава Холи. — Например… хм… южняшки? Новоанглийски? А може би бруклински?

— Не, казах ви вече. Той си говори нормално.

Тя се дръпва на мястото си, очевидно задоволена от измъкнатия с ченгел отговор.

— Приберете се у дома, господин Бийсън. Моля ви.

Той изсумтява, но си отива. Спира пред стъпалата на площадката си, за да хвърли на мерцедеса гневен поглед. Ходжис често е виждал този поглед, който означава: „Аз ти плащам заплатата, говняр.“ После мъжът се прибира, като затръшва вратата, за да е сигурен, че правилно са изтълкували мнението му за тях. Скоро отново застава на прозореца, скръстил ръце на гърдите си.

— Ами ако позвъни в участъка, за да пита какво правим тук? — обажда се Джером отзад.

Ходжис се усмихва. Ледено, но за сметка на това — искрено.

— Пожелавам му успех точно тази вечер. Идвайте.

Докато ги води по тясната пътека между къщата и гаража, поглежда часовника си. Шест и четвърт. „Как лети времето, когато човек се забавлява“ — помисля си иронично.

Влизат в кухнята. Ходжис отваря вратата към мазето и посяга към ключа за електричеството.

— Не — спира го Холи. — Не го пипай.

Той я поглежда въпросително, ала тя вече се е обърнала към Джером:

— Трябва да си ти. Господин Ходжис е прекалено възрастен, а аз съм жена.

Отначало Джером не разбира. После му просветва.

— Контрол съответства на светло?

Тя кима. Лицето й е напрегнато и изпито.

— Би следвало да се получи, ако гласът ти поне малко прилича на неговия.

Джером застава на прага и стеснително се прокашля.

— Контрол.

Мазето остава тъмно.

— Ти имаш нисък глас — намесва се Ходжис. — Не е бас, но е плътен. Затова по телефона можеш да минеш за по-голям, отколкото си. Сега се опитай да говориш малко по-високо.

Джером повтаря думата и мазето светва. Холи Гибни, чийто живот съвсем не е бил телевизионна комедия, се смее и пляска с ръце.

В шест и двайсет Таня Робинсън пристига в ЦКИ и когато се нарежда на опашката от автомобили, се разкайва, че не е послушала момичетата, които настояваха да тръгнат час по-рано. Паркингът е вече три четвърти запълнен. Служители в оранжеви жилетки регулират движението. Един й махва да мине вляво. Тя завива, карайки бавно, защото е взела тахото на Джини Карвър за днешното сафари и се притеснява да не го удари. На задната седалка момиченцата — Хилда Карвър, Бетси Деуит, Дайна Скот и нейната Барбара — буквално подскачат от вълнение. Заредили са плейъра на тахото с дисковете си на „Раунд Хиър“ (всичките шест) и пискат „О, тази ми е любима“ всеки път, щом започне нова песен. Шумно е, напрегнато е, но за свое учудване Таня много се забавлява.

— Само да не бутнете онзи човек, госпожо Робинсън — предупреждава я Бетси и посочва мъж в инвалидна количка.

Инвалидът е мършав, блед, плешив и направо се губи в огромната си тениска. На коленете си държи голяма снимка, отдолу виси торбичка за урина. Едно неуместно весело флагче на „Раунд Хиър“ стърчи от страничния джоб на количката. „Горкичкият“ — мисли си Таня.

— Може ли да му помогнем? — пита Барбара. — Той се движи ужасно бавно.

— Благословено да е доброто ти сърце — отвръща Таня. — Нека първо да паркирам и ако дотогава още не е стигнал до вратите, непременно ще му помогнем.

Тя паркира чуждата кола на едно свободно място и с облекчение изключва двигателя.

— Леле, само вижте опашките ! — възкликва Дайна. — Тук сигурно са дошли един милиард души.

— Не са чак милиард — казва Таня, — но наистина е голяма навалица. Скоро ще отворят вратите. Ние сме на хубави места, така че не се безпокой.

— Мамо, ти нали взе билетите?