Ли Чайлд - Нещо лично

О’Дей не каза нищо.

— И обратно — продължих аз. — Ако стъклото не се счупи, вторият куршум също ще се удари в него половин секунда по-късно. В този случай учените просто ще получат за изследване две драскотини, а не една.

О’Дей мълчеше.

— Втори куршум не е имало. И не е било замислено да има. Някой е изпратил Кот в Париж със задачата да произведе само един изстрел. Срещу блиндирани панели. Но това е лишено от смисъл. Стъклото или се чупи, или не. Но ако се счупи, куршумът със сигурност ще се сплеска или отклони и ползата от него ще бъде нулева. Тоест или изстрелваш два куршума, или нито един. Единствената причина да изстреляш само един е, че си знаел предварително, че стъклото ще издържи.

— Производителят? — вдигна глава О’Дей. — Като реклама?

— Предполагам, че наистина е било някакъв вид реклама — кимнах аз. — Но не непременно за производителя. Въпросът е кой друг би имал полза от нея? За да получим отговор, ще се наложи да прегледате бележките си и да проверите кой е дал идеята за тази демонстрация.

— Има ли значение?

— Да си представим човек, който ръководи някаква разузнавателна агенция и има нужда да издигне имиджа си. По една случайност знае, че новото стъкло върши страхотна работа. Това автоматично го поставя в центъра на събитията, при това безплатно. И тъй, Кот произвежда единичния си изстрел, стъклото издържа, а ти започваш безумната си кампания. И изведнъж се превръщаш в кучето водач на най-голямото полицейско преследване в света, а държавните ръководители ти целуват задника. Колко шефове на агенции биха стигнали толкова далече?

— Сериозно ли питаш? Всички. Но не всички ще посмеят. Може би само една шепа в световен мащаб.

— Да прибегнем до метода на изключването. Кой е в състояние да дава нелегално безотчетни пари на някаква персона нон грата като Кот, без това да направи впечатление на АНС или на британското разузнаване?

— Това не стеснява кръга, защото всеки може да го направи.

— Чий имидж отчаяно се нуждае от подобрение?

— По каква обективна мярка? Това не попада ли в категорията на личните критерии?

— Кой е знаел, че стъклото ще издържи?

— Всеки, който е присъствал на тестовете.

— Май наистина не стесняваме кръга, а? — въздъхнах аз.

— Не са много — съгласи се О’Дей.

— Кой е познавал Джон Кот?

— Може би е бил наблюдаван от доста радари — отвърна с известно закъснение О’Дей.

— От цели шестнайсет години?

Той не отговори.

— Колко шефове на агенции са все още на поста си след шестнайсет години?

Пак никакъв отговор.

— Кой шеф на агенция е все още на поста си след шестнайсет години, нуждае се от укрепване на авторитета си, знае, че стъклото ще издържи, и разполага с безотчетни средства, за да финансира Джон Кот?

О’Дей не каза нищо.

— Ако искаш, можем да го обсъдим точка по точка. Твоят авторитет е бил толкова нисък, че са те изпратили да присъстваш на техническите тестове на стъклото. Огромно унижение за великия О’Дей! Било е намек, разбира се. Искали са да се оттеглиш. Всички са го знаели, включително и Хенкин в Москва. За руското външно разузнаване ти си бил просто стар боен кон, който са зарязали на пасището. Но в замяна на това помниш миналото и знаеш много за него. Бил си наясно, че Кот скоро ще излезе на свобода. Следил си го. Може би е работил за теб преди шестнайсет години. А може би и ти като него си ми имал зъб. Затова си му направил предложение. Ако отскочи до Париж да изстреля един напълно безполезен куршум, ти рано или късно ще ме поднесеш на тепсия. Някъде на открито, в обхвата на пушката му.

О’Дей мълчеше.

— Аз съм бил единствената мишена — добавих. — Лично аз, а не Г-8, ЕС или Г-20. Те са били само камуфлаж.

— Глупости! — кресна О’Дей.

— За да поддържаш яростта му, ти си го захранвал само с лоша информация от личното ми досие — продължих аз. — И той влиза във форма. Което е било хубаво за местната икономика. Офисът на „Ксерокс“ в региона е имал добра година с хилядите копия на снимката ми. Накрая най-после го качваш на самолета. Той изпълнява поръчката, а ти пускаш в обращение идеята, че това е само репетиция. И се превръщаш в кучето водач. Предупреждаваш Кот да бъде в бойна готовност, защото вече си пуснал обявата във вестника. И бързо ме откриваш. Кот е много доволен от този факт. Изпращаш ме в Париж, защото си абсолютно сигурен, че ще се появя на онази тераса. А на всичкото отгоре и знаеш горе-долу кога. Обаждаш се предварително, организираш посещението на апартамента, утвърждаваш маршрута. Така Кот получава своята мишена, но не улучва.