Ли Чайлд - Нещо лично

На леглото до него лежеше гола жена. Непозната за мен. С бяла кожа и жълта коса, на неопределена възраст — между осемнайсет и четирийсет. Ръцете й бяха високо над главата със здраво вързани китки. Също като глезените. Устата й беше запушена с парцал.

Лактите й бяха изкълчени на обратната посока. Гледката не беше от приятните, защото кожата й беше покрита със синини и съсиреци.

Кот взе една спринцовка и й я показа, след което заби иглата близо до лакътя. Извърнала глава, жената го гледаше с оцъклени очи. В тях имаше надежда.

Кот издърпа иглата.

Жената се отпусна и от гърдите й излетя задавено скимтене. Изпълнено с мъка, разочарование и болка. Нуждае се от нещо, което не може да получи.

Направих голяма крачка назад, но без да нарушавам видимостта си през тънката светла линия. Пъхнах моя браунинг в задния джоб на панталона, заех разкрачена стойка и вдигнах глока. С две ръце, в едно плавно и естествено движение, както го бях правил хиляди пъти. След това застрелях Кот през деветмилиметровия процеп. Истинския Джон Кот, а не неговото отражение. Улучих го в средата на челото. От пет метра разстояние. Видях кръглата входна дупка — малка, черна и равна. В следващия миг задната част на черепа му експлодира — нещо, в което нямаше нищо спретнато. Трясъкът на изстрела разтърси ръцете ми и стигна до ушите. Но Кот остана там, където беше. Неподвижен като статуя. Седеше, седеше и седеше. Най-накрая се наклони на една страна и падна от леглото.

Не си направих труда да проверявам състоянието му. Беше паднал по лице и можех да видя мозъка му. Това ми стигаше. Наведох се да претърся джобовете му и открих телефон, който беше копие на моя. След това развързах китките и глезените на жената и издърпах парцала от устата й. Докато търсех с очи нещо, с което да я покрия, тя грабна спринцовката и заби иглата в ръката си.

Затвори очи и натисна буталото. Бавно и методично, докрай.

После зачака.

От устата й започнаха да излитат звуци, които не бях чувал досега — доволно мърморене, сънливо кискане, щастливо възклицание.

Надигна се. Бавно и замаяно, с леко поклащане.

— Искам да махне от тук — каза завалено тя.

С чуждестранен акцент. Източноевропейски. Латвийски или естонски. Изяде някои срички. Отначало помислих, че иска да ме прогони.

— Извади иглата от ръката си — отвърнах аз.

Тя се подчини и захвърли спринцовката на пода.

— Къде са ти дрехите? — попитах.

— Нямам дрехи.

Отскочих до банята и се върнах с хавлия, голяма колкото матрака на двойно легло. Може би обикновена кърпа за Джоуи. Пристъпих към жената и я метнах около раменете й. Тя схвана посланието ми и я придърпа около себе си.

— Как се казваш? — попитах.

— Първо трябва да даде пари — отвърна тя и отново се олюля.

Прибрах глока в джоба си и я хванах за лактите, за да я подкрепя.

— Можеш ли да ходиш?

Тя си пое дъх. По разтеглянето на устните й реших, че ще каже „да“, но в същия миг тя забели очи. Припадна с доволно мъркане. Бях съвсем близо до нея и успях да я подхвана. Налагаше се да я сваля долу и да я сложа да легне някъде, докато открия Бенет. Той щеше да извика линейка, след като ние с Найс напуснем къщата. Това забавяне едва ли щеше да й се отрази. В момента не се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да й е необходима едва след като започнеше да се свестява.

Взех я на ръце и я понесох по коридора. Завих при чупката и изведнъж се оказах лице в лице с Чарли Уайт. В ръката му имаше пистолет. Вездесъщият браунинг „Хай Пауър“, който беше насочен право в главата ми.

Предната част на погребалния му костюм беше подгизнала от кръв. От удара, който му бях нанесъл. И който вероятно му беше счупил носа. Но нямаше как да съм сигурен. Косата му стърчеше във всички посоки, но стоеше прав. Което не беше зле за седемдесет и седем годишен старец.

— Ти ме излъга — рекох. — Каза, че не си въоръжен.

— Не бях — отвърна той. — Този пищов е на Джоуи. Знам къде си държи оръжията.

— Задръж ги — рекох. — На него вече няма да му трябват.

— Знам. Видях го.

— Няма как да го пропуснеш.

— Остави кучката на пода.

С готовност се подчиних, защото исках ръцете ми да са свободни. Внимателно положих жената върху дебелия килим. Главата й беше извърната към Чарли. Сякаш го наблюдаваше.

— Тая си я бива — рече той. — Може да кара с часове, стига да си получи дозата. Прави абсолютно всичко. Ти си го измисляш, а тя го прави. Но трябва да я видиш, за да повярваш.