Ли Чайлд - Нещо лично

Отдолу долетя гласът на Бенет.

— Ричър? Добре ли си там горе?

— Махай се от тук, Бенет! — изкрещях в отговор аз. — Нямаш причини да се намесваш!

Ослушах се за отговор, но такъв не дойде.

Опитах вратата на апартамента за гости, която се оказа отключена. Влязох и се огледах. Бях виждал такива апартаменти, предлагани от някои хотели, но те бяха значително по-малки. Този беше напълно обособен — с къс коридор, тоалетна, кухненски бокс, хол и две спални със самостоятелни бани. Спалнята отляво беше неизползвана, но в другата бяха нещата на Кот. Които не бяха много. Завивка и раница. Предположенията на Найс в Арканзас излязоха верни. Завивката се оказа спален чувал, а раницата беше по-скоро торба от напукана черна кожа, пълна с тениски, бельо и боеприпаси.

Боеприпасите бяха два типа — 9-милиметрови патрони „Парабелум“ и далекобойни патрони калибър .50, които рязко се различаваха едни от други. Пистолетните патрони изглеждаха малки и изискани, като бижута. За разлика от тях снайперските приличаха по-скоро на малки снаряди, използвани от бойните самолети. Само гилзата им беше дълга десет сантиметра.

Прерових всяка педя от апартамента, но не открих нищо повече.

Но открих пушката.

Под леглото на Кот, затворена в калъф по поръчка. Беше такава, каквото трябваше да бъде — берета с дължина близо два метра, тежка почти петнайсет килограма заедно с патроните и оптическия мерник. Произведена в Тенеси. Втора ръка струваше колкото запазен седан. Изритах оптическия мерник от стойката му, тъй като нямах време за друго, и побързах да се измъкна в коридора.

Архитектурните планове казваха, че трябва да измина десет метра наляво, да завия и да измина още седем надясно. След което отново наляво, за да стигна до нещо като триъгълно антре пред самата спалня. Във въпросните планове то вероятно беше наречено ниша. Вратата на спалнята гледаше към коридора.

Продължавах да държа браунинга в лявата си ръка, а глока в дясната. Приличах на някакъв каубой от старите черно-бели филми. Никога не съм вярвал на каубойските истории, особено на способностите на онези здравеняци да стрелят едновременно вляво и вдясно. В това нямаше нищо добро. Беше по-разумно да се концентрирам върху глока, сякаш той е единственото оръжие в ръцете ми. А ако в същото време браунингът засвятка и затрещи, без синхрон и без прицел — още по-добре.

Направих първия завой. Пред очите ми се появи кръглият прозорец. Но до него имаше още доста път. Вече започвах да ставам по-добър в преценката на мащабите. Държах глока насочен в близкия ъгъл на антрето на височина около метър и четирийсет, или някъде в гърдите на Кот. В този момент се намирах на около осем метра от вратата, а 9-милиметровият куршум тип „Парабелум“ е един изключително бърз куршум. Ако Кот излезеше навън, той щеше да бъде мъртъв след 1/80 част от секундата. Плюс моето време за реакция. Което щеше да бъде изключително кратко. В това бях стопроцентово сигурен.

Но Кот не излезе. Стигнах до антрето. Вратата на спалнята беше затворена. Три метра висока, с рамката — три и трийсет. С топка на бравата на височината на ребрата ми.

Долових женски глас зад нея.

Който не изричаше думи. Нито пък крещеше или стенеше. По-скоро пъшкаше задавено. Жената искаше да направи нещо или да достигне до нещо. Но не можеше. Всъщност искаше не е точната дума. Не беше гневна, а отчаяна. Тоест трябваше да направи нещо или да достигне до нещо.

Но не можеше.

Отстъпих крачка назад и подвикнах:

— Бенет? Още ли си долу?

Не получих отговор.

В спалнята настъпи внезапна тишина.

Изместих се встрани, предвиждайки и изстрел през вратата.

Но той не дойде.

Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. Защото никой не го е правил. Нормално беше да залепя гръб за стената и от там да протегна ръка към бравата. Но вратите на Джоуи бяха твърде широки за подобни упражнения. По тази причина и аз, също като дребния човек, се стрелнах напред, завъртях топката, изритах вратата и едновременно с това отскочих назад и се прицелих.

Куршумът улучи Кот право в челото. Но не него, а отражението му в някакво огледало. Трясъкът на изстрела се сля с дрънченето на счупени стъкла, после светът отново утихна.

— Какво стана с предложението всеки да си върви по пътя? — прозвуча гласът на Кот.

Не бях го чувал цели шестнайсет години, но бях сигурен, че е неговият. Провлаченият говор на Арканзас, киселият тон на обиден човек.