Ли Чайлд - Нещо лично

Бравата беше забележителна. Седемдесет сантиметра в джорджиански стил. Дръжката беше колкото предмишницата на голям човек. Видях вестибюла, облицован с черно-бели мраморни плочки. От тавана висеше полилей с размерите на ябълково дърво.

Нито следа от Кот.

Което беше добре, защото ми позволи да отворя вратата докрай и да си осигуря чиста линия за стрелба. Пред мен имаше дълъг коридор със стълбище в далечния край. Това означаваше, че частта със счупеното стъкло оставаше вляво, под ъгъл от деветдесет градуса.

Пристъпих напред.

Нито следа от Кот.

Ако беше прибегнал до двойния блъф, на който отговорих с троен, би трябвало да се е втренчил в счупеното стъкло или да претърсва близките помещения. Всичките скрити местенца, ниши, ателиета, а може би библиотеки, офиси или дневни.

Намираше се вляво от мен, под ъгъл от деветдесет градуса.

Направих няколко крачки и навлязох в коридора. Като всички коридори, и този представляваше правоъгълник. Много по-дълъг, отколкото широк, с обзавеждане като за коридор и врати от двете страни, водещи към неизбежното за големите къщи изобилие от стаи. Но аз съм бил в други големи къщи и можех да направя сравнение. Къщата на Джоуи не приличаше на никоя от тях. Спомнях си за врати на голямо разстояние една от друга. Това предполагаше, че зад тях има огромни стаи, които на практика се оказваха още по-огромни. Главно защото стените им бяха безкрайни. Сякаш искаха да ми кажат: аз съм голяма, защото стените ми нямат край . Пропорции, казано с други думи. Домът на Джоуи наистина беше една съвсем нормална къща, разширена до желаните от собственика размери при спазване на перфектни пропорции. Стаите бяха огромни, но не им личеше, защото вратите бяха на нормално разстояние една от друга. Въпреки че бяха високи над три метра всяка, ако се броят и тежките рамки. По тази причина нормалното разстояние беше просто една оптическа илюзия.

Във всяко списание по вътрешна архитектура мраморните плочки на пода биха представлявали квадрати със страна шейсет сантиметра, но в къщата на Джоуи те бяха почти метър. Первазите биха били трийсет и няколко сантиметра, както във всяка уважаваща себе си къща във викториански стил. Но при Джоуи те бяха цели петдесет. Нормалната топка на бравата би ми стигала до хълбока, но тук ме ръчкаше в ребрата. И така нататък. Общият ефект беше безспорен — чувствах се малък. Сякаш бях станал жертва на някакъв луд алхимик. Може би онези учени, които бяха измислили алуминиевото стъкло, щяха да поемат нещата оттук нататък.

Освен това се чувствах бавен. Нормално. Защото разстоянието от една точка до друга беше с 50 процента по-голямо. Три крачки от точка А до точка Б тук ставаха четири и половина. Все едно газех в меласа. Или ходех назад. Бавно и предпазливо, без да стигна доникъде. Сякаш се изкачвах по ескалатор, който се спускаше. Дезориентиращ, като в някакво друго измерение.

Спрях на около два метра от завоя на коридора. Или поне така си мислех. Двата метра спокойно можеха да се окажат и три. Затаих дъх, забравил за аритметиката. Не чух нищо. Нито скърцане на натрошени стъкла, нито отваряне или затваряне на врати. В крайна сметка направих една малка стъпка към ъгъла. Два сантиметра, най-много три. В лявата си ръка стисках браунинга, а в дясната — глока. С един патрон в цевта и дванайсет в пълнителя. Досега бях изразходвал пет. Четири под капака на ягуара пред къщата на Чарли и един в меката трева на моравата за боулинг, след като беше пронизал търбуха на Джоуи.

Прецених, че ако Кот чака главата ми да надникне иззад ъгъла, той би си я представял на нормална височина, просто по инстинкт. Но какво е нормално? Ниво на погледа на около метър и седемдесет от пода, тоест около 55 процента от височината на обикновена стая. Което в необикновената къща на Джоуи би означавало приблизително два и петдесет. Така че очаквах Кот да гледа някъде над главата ми. Но въпреки това реших да играя предпазливо. Трябваше да съм сигурен, че наистина ще гледа над мен. Отпуснах се на колене и надникнах иззад ъгъла на перваза, който поради изискванията на собственика беше достатъчно висок, за да ми е удобно.

Представих си изненадващата поява на веждата и окото ми — дребни на фона на масивния перваз.

От Кот нямаше и следа.

Видях парчета стъкло върху мрамора. Видях затворени врати, водещи към гостни, библиотеки и дневни.

Не видях Кот. Дали дебнеше зад някоя от тях? Временно може би. Или изобщо не беше помръднал. Може би продължаваше да е горе, в апартамента за гости, търпелив като всеки снайперист, с беретата петдесети калибър на масата пред него, насочена право във вратата.