Ли Чайлд - Нещо лично

Съединени американски щати.

Пентагонът беше изпратил Том О’Дей.

Погледнах над ниската ограда към къщата на Джоуи. Вратите зееха отворени, лампите светеха. Не се случваше нищо друго. Върнах телефона на Бенет и подхвърлих:

— Защо не се поразходиш?

Той ме изгледа въпросително и аз добавих:

— Искам да си поговоря насаме с госпожица Найс.

— Какво ще й кажеш?

— Нещо, което няма как да чуеш поради разстоянието.

Той се забави за миг, после стана и изчезна в мрака.

Преди малко беше тук, после го нямаше. Също като на терасата в онзи парижки апартамент. Двамата с Найс приклекнахме и опряхме гърбове на стената.

— Това е сцената, в която ще се опитам да те разкарам — заявих аз.

Тя не каза нищо.

— Не по причините, които си мислиш — добавих. — Бих могъл да се възползвам от помощта ти при поне десет различни ситуации и знам, че ще се справиш много добре. Но това тук е нещо лично, нещо между Кот и мен. Той ме иска мъртъв, следователно и аз него. Не е честно да замесваме други хора в личните ни отношения. Ще кажа същото и на Бенет.

— Той при всички случаи ще стои настрана. Длъжен е, защото такива са правилата. Но аз мога да постъпя както си искам.

— Това е между мен и Кот. То също си има едно правило — да бъдем един срещу един.

— Само говориш така.

— Не, наистина го искам.

— Мисля, че си много мил.

— Рядко чувам подобни обвинения.

— Той защо ми взе хапчето? — попита Найс.

— Питаш защо ти го отне или защо го глътна?

— Защо го глътна?

— Предполагам, че се е тъпкал с най-различни хапчета. Човек с неговите габарити изпитва много и различни болки. В гърба, в ставите. Според мен той отдавна харесва опиатите и болкоуспокоителните, а след това постепенно е започнал да дърпа и от гадостите, които минават през ръцете му. И сега, зърне ли хапче, веднага го лапа. Такива са минусите на работата му.

— Аз не искам да вземам повече хапчета. Видя ли устата му? Божичко, отврат!

— В момента не можеш да ги вземаш, дори и да искаш.

— Това ли е причината? Мислиш, че ще превъртя?

— А ще превъртиш ли?

— Не и от тревожност. Не откривам повод за тревога дори и в огледалото за обратно виждане.

— Ще се справим.

— Ние?

— Ти тук, навън, а аз — вътре.

— Би трябвало дати помогна.

— Това е нещо лично между мен и Кот — повторих за пореден път аз. — Няма да го нападна с цяла банда, защото после ще се чувствам зле.

Вратите продължаваха да зеят отворени, но аз нямах желание да мина през тях. Те бяха очевидният вход. Онзи, който Кот със сигурност ще наблюдава. Може би МИ5 щеше да излезе с някои изчисления. Например: Кот прекара 61 процента от времето си в наблюдение на главния вход . Второто място щеше да бъде запазено за задния вход, а третото и четвъртото — за оградата. Но кое точно беше трето и кое четвърто? Според мен третото беше онази част от оградата, която гледаше срещу боулинг клуба. Досегашните събития се бяха разигравали там. Затова тръгнах в обратната посока, към другия край на къщата, където би трябвало да е четвъртото място. Далече от прибора за нощно виждане. Оградата не беше много лека за преодоляване, но все пак се справих сравнително бързо. Помогнаха ми извивките на кованото желязо, които използвах вместо стъпала. Краката ми потънаха в меката пръст на някаква цветна леха. Страничната стена на къщата беше съвсем близо, отвъд тясна пътечка. Осем прозореца на приземния етаж. Детето с пастелите вероятно щеше да ги нарисува малки, но аз бих могъл да мина през всеки от тях, без да се навеждам.

Проверих най-близкия. Первазът стигаше до гърдите ми. Стаята беше относително малка. Килер, кабинет? А може би библиотека, приемна на офис или дневна. Прехвърлих се на следващия прозорец. Отвъд него се виждаше коридор. Това беше много по-добре. На десетина-дванайсет метра по-нататък се виждаше подножието на стълбище. По всяка вероятност коридорът правеше завой под деветдесет градуса и стигаше до входната врата.

Останах на място и си поех дълбоко дъх. После още веднъж. След това използвах ръкохватката на трофейния браунинг, за да счупя стъклото. Тряс, тряс, тряс. Нагоре и встрани, докъдето стигаха ръцете ми. Пробих достатъчно голяма дупка, за да се провра през нея. Бях сигурен, че Кот ще приеме чупенето на стъклото като блъф. Нищо повече от отвличане на вниманието. Но при всички случаи щеше да дойде да провери. А това щеше да ми даде възможност да проникна през входната врата, останала зад гърба му. Нещо, което също щеше да предвиди. За да наблюдава именно тази врата. Но той беше параноик и вероятно щеше да реагира с двоен блъф. Което означаваше, че ще се насочи именно към прозореца, за да ме посрещне челно. По тази причина прибегнах до троен блъф и хукнах към входната врата. Знаех, че е отворена. Иначе беше със секретна брава, за която трябва ключ, независимо дали влизаш, или излизаш. Но оттеглящите се охранители не я бяха заключили, а бяха предпочели да се насочат директно към ягуара и да изчезнат с мръсна газ. Без никакво забавяне. Без обличане на горни дрехи, без сресване на косите.