Ли Чайлд - Нещо лично

— Ти не ми отговори — отвърнах.

— Нямаше смисъл да ти отговарям.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ами виж сам.

Отново извиках на помощ архитектурните планове.

— Ти си на втория етаж на една много голяма къща — рекох. — А аз стоя пред единствената врата, през която можеш да излезеш. Току-що стрелях с пистолет насред Лондон. Това означава, че след пет минути тук ще се появят пет хиляди ченгета. Без храна можеш да оцелееш около три седмици. Но въпросът е какво ще правиш след това?

— Ченгетата няма да дойдат — отвърна той.

— Защо мислиш така?

— Бенет ще им каже, че е стрелял някой от неговите хора.

— Какво знаеш за Бенет?

— Знам много.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ако не беше счупил огледалото, щях да ти покажа. Сега ще се наложи да влезеш.

Отстъпих крачка назад и извиках:

— Бенет? Още ли си долу?

Мълчание.

— Найс? Там ли си?

Никакъв отговор.

Направих обратна крачка към вратата.

— Предполагам, си разбрал, че Джоуи вече не е между нас — рекох. — Знаеш, че неговите момчета си плюха на петите. Така че аз мога да стоя тук колкото си пожелая. Дори ченгетата да не се появят, ти пак ще умреш от глад.

— Което означава, че пак ще изцапаш ръцете си с невинна кръв. Защото аз не съм сам тук. Ти вече го знаеш, нали?

После промърмори нещо от сорта „Кажи му, хлапе“. Женският глас прозвуча отново. Все така неясен, но този път не чух предишното задавено пъшкане, а приглушен писък. Жената имаше превръзка на устата, което означаваше, че е и вързана.

Разнесе се нов писък.

— Това трябва да ме впечатли, така ли? — подхвърлих.

— Надявам се — отвърна Кот.

— Да не ме мислиш за социален работник?

Писъкът прозвуча за трети път. Висок и продължителен, заглушен от превръзката. После премина в отчаян стон, изпълнен с болка и унижение.

— Трябва да ти призная, че самият аз съм доста впечатлен — рече Кот.

Според архитектурните планове стаята беше десет на десет, с баня вляво и вграден гардероб вдясно. Стоях на абсолютно същото място, което заемах преди малко. Гледах в огледалото, което не отразяваше нищо, тъй като се беше превърнало в грубо парче шперплат. Там бях зърнал Кот, преди да пръсна стъклото. Ъгълът беше доста малък, но това важеше и за него. Трябваше да бъдат еднакви, както пишеше в гимназиалните учебници по физика. Основно положение в оптиката. Горната част на леглото би трябвало да е съвсем близо до мен, от другата страна на стената. А леглото е логичното място за една овързана като пашкул жена. Което от своя страна означаваше, че Кот е седнал в долната му част, близо до краката. Всичко това имаше смисъл, докато не проверих ъглите още веднъж. Оказа се, че долният край на леглото би го поставил в непосредствена близост до мен. Нелогично. Лишено от смисъл. Невъзможно. После си напомних, че леглото на Джоуи е дълго поне три метра, и смисълът се върна.

Направих крачка напред. Не знаех нищо за вътрешното разположение или за някакви допълнителни конструкции. В замяна на това имах очи и памет. Те ми помогнаха да пресметна, че всички панти на врати, които бях виждал през живота си, представляват тръбички с дължина около сантиметър и половина. Преизчислено към вратите на Джоуи, това означаваше панти с размер малко под два и половина. А предназначението на пантата е да измъкне вратата от рамката, за да може да се отвори. Простата аритметика сочеше, че пролуката между вратата и рамката откъм страната на пантите трябва да е максимално широка, когато тя е отворена под ъгъл от деветдесет градуса. Или два сантиметра и половина в къщата на Джоуи. Но тази врата не беше отворена под ъгъл от деветдесет градуса, а много по-малко — около трийсет и няколко. Което означаваше, че пролуката е не по-голяма от девет милиметра. Но в най-дебелата си част деветмилиметровият парабелум е точно девет милиметра.

Отдръпнах очи от пролуката — както снайперистът отмества очи от оптическия мерник. Не исках Кот да усети неизбежната, макар и почти незабележима промяна в светлината, нито пък да чуе дъха ми през същата тази пролука. Той седеше в края на леглото, полуизвърнат към вратата. Личеше му, че е шестнайсет години по-стар, най-вече по бръчките около очите и устата. Общо взето, се беше смалил, но аз усетих и помъдряването му. Беше облечен с кафяв панталон и кафява риза. Евтина стока, каквато и самият аз бих предпочел. Ръцете му бяха отпуснати в скута. Държеше пистолет: браунинг „Хай Пауър“, любимото оръжие на местните.