Ли Чайлд - Нещо лично

— Напротив — казах. — Мисля, че ти помогнах, като прочистих стадото. Дарвинизъм в действие. Екипът ти не струва, Чарли. Не видях талант. Както и в момента не виждам талант за бизнес с кредитни карти.

— Справяме се окей. Не се безпокой за нас.

Тя стигна до коридора на горния етаж и спря на шест метра от него. Той беше едър мъж със заоблени рамене. И широк гръб. На шест метра от нея.

Аз съм слаб стрелец без някакви умения за ръкопашен бой.

— Те знаят всичко за плащанията, които правиш. Прекъснеш ли ги, ще те разкъсат.

Тя се промъкна още малко напред. Безшумно, благодарение на дебелия килим. Пет метра. Може би.

Продължавай още малко, безгласно я посъветвах аз. След това се прицели в средата на гърба му. Никакви рискове с изстрел в главата.

— Защо да прекъсвам плащанията? — попита Чарли. — Нямам причини да го правя.

Още една тиха стъпка. Четири метра.

Тя се закова на място.

Все още твърде далече.

Вдигна глока.

— Стрелял ли си някога с пистолет, Чарли? — попитах.

Кейси Найс затаи дъх.

— Какво ти влиза в работата?

— ФБР предлага някакви числа. Проучване и анализ. Там, у дома. Средната дистанция за успешен изстрел с ръчно оръжие е около три метра и половина.

Тя свали глока.

После направи още една крачка напред.

— Аз вече съм на три метра и половина — отвърна Чарли.

Кимнах.

— Просто исках да ти кажа, че тази работа е малко по-трудна, отколкото изглежда. Не би трябвало да е така, но хората винаги усложняват нещата. По-добре е да се отпуснеш и да направиш нещо естествено. Например да насочиш пръст. Така няма как да пропуснеш.

Кейси Найс направи още една крачка.

— Няма да пропусна — отвърна Чарли. — Освен ако не го направя нарочно. Може би трябва първо да те раня. Което ще бъде добър урок за теб.

Тя направи още една крачка. Вече беше на два метра и половина.

— Не се нуждая от уроци — поклатих глава аз.

— Трябва да се научиш на маниери.

Още една крачка.

Два метра.

— Не се тревожи за мен, Чарли — рекох. — Справям се добре.

— Справял си се добре, в минало време — поправи ме той.

Ръката й се изпъна. Дулото на пистолета беше на метър и трийсет от гърба му. В този момент започнах да се тревожа. За цял куп различни неща. Той би могъл да я подуши. Или да подуши пистолета. А може би и да усети някакво леко раздвижване на въздуха. Все първични древни инстинкти. Седемстотин години еволюция срещу една година модерен живот. Ако тя го застреляше от метър и трийсет, куршумът със сигурност щеше да пробие тялото му и да ликвидира и мен. Все едно че той е стрелял.

Погледнах го право в очите и обявих:

— Точно след една секунда ще се просна на пода.

— Какво?! — учуди се той.

Направих го. Свлякох се на пода като палто от закачалка. В същия момент тя го простреля в гърба от разстояние метър и трийсет. Съвсем ясно видях гейзерът от кръв и плът, който изригна от гърдите му. Кръглият прозорец зад гърба ми се пръсна на ситни парченца, а в следващия миг осъзнах, че лежа редом с жената, увита в хавлиена кърпа. Която се размърда, изфъфли нещо и ме прегърна през врата.

— О, бейби — прошепна в ухото ми тя.

След по-малко от две минути се озовахме на задната седалка на тъмнозелен воксхол. Отпред беше двойката, която ни достави таблетите. И мъжът, и жената, все така спокойни и сдържани, но очевидно доволни от развоя на събитията. Много добри екипни играчи. Бенет остана в къщата на Джоуи и едва ли щяхме да го видим повече.

Хванахме магистралата за Източна Англия веднага след Чигуел. Беше обозначена като МИ. Пътувахме по посока на Кралската военновъздушна база, разположена край градчето Хонингтън. То пък беше близо до Тетфолд. Деветдесет минути, беше обещал Бенет, но според мен щяхме да стигнем по-бързо, тъй като жената караше с много висока скорост. Земята наоколо беше съвсем равна. В стратегическо отношение Великобритания е самолетоносач, закотвен завинаги край бреговете на Европа. С изобилие от места, които могат да се използват като палуби за излитане.

КВВБ „Хонингтън“ се оказа огромна. Очертанията й се губеха в мрака. Жената премина през портала и се насочи директно към пистата. Точно като тюлена в база „Макорд“, чиито услуги бяхме ползвали сякаш преди цяла вечност. Тя описа същия добре преценен полукръг и спря пред стълбичката на самолета. Слязохме, затръшнахме вратите и тъмнозеленият воксхол изчезна.

Самолетът много приличаше на гълфстрийма, който ни беше отпуснал О’Дей — къс, нахъсан, нетърпелив. С тази разлика, че беше боядисан в тъмносиньо, много лъскав и със светлосин корем под златистата линия на фюзелажа. Надписът над илюминаторите му гласеше Кралски военновъздушни сили . Мъжът, който се появи в овалната рамка на вратата, носеше униформа на КВВС.