Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Ерик Вон? Полиция. Влизам.

Блъскам вратата, а пистолетът е здраво закрепен в дланите ми. Напредвам по коридора. Натискам ключа, но електричеството е изключено. Навън дъждът барабани по покрива.

Апартаментът е полупразен. Няма светлина, почти липсват мебели, няколко кашона са оставени на пода в салона. Видимо птичката е отлетяла.

Страхът ми отслабва. Дясната ми ръка пуска пистолета и грабва телефона. Докато набирам номера на Сеймур, усещам нечие присъствие зад себе си. Хвърлям телефона и се обръщам, виждам мъж, чието лице е закрито под каска за мотор.

Отварям уста, за да изкрещя, но преди да издам звук, усещам, че острието на нож се забива в плътта ми.

Острието, което убива сина ми.

Вон нанася удари в корема ми отново и отново.

Краката ми отмаляват и се строполявам на пода.

Чувствам, че той започва да сваля чорапите ми. След това се унасям, понесена от поток омраза и кръв. Последната ми мисъл е за баща ми. По-точно за изречението, което беше татуирал на ръката си:

Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува. 26 26 Цитатът е от „Малки поеми в проза“ на Бодлер, вж. Шарл Бодлер, „Цветя на злото. Малки поеми в проза“ превод Кирил Кадийски, издателство „Народна култура“, София, 1991, с. 394.

Дяволската кухня, Ню Йорк

В наши дни

11:15 ч.

Алис беше свършила да разказва преди една минута. Все още в шок, Габриел мълчеше. Търсеше думи да я утеши, но тъй като се боеше да не каже нещо неуместно, предпочете да не говори.

С насълзени очи младата жена гледаше рояците жълти листа, понесени от вятъра. Грохотът на града й се струваше далечен. Почти можеше да се чуе песента на птиците или бълбукането на фонтана, намиращ се в центъра на градинката. Да съживи миналото пред този непознат мъж беше болезнено, но и действаше катарзисно. Като сеанс при психоаналитик. Изведнъж, появила се от никъде, идеята за нещо очевидно я разтърси.

— Знам как да го отворя! — извика тя и спътникът й подскочи.

Грабна коженото куфарче и го постави на коленете си.

— Две ключалки, подсигурени с двоен трицифрен код — констатира тя.

Наведе се, за да повдигне маншета на ризата му, докато се появи гравираната поредица от цифри:

— Ще се обзаложим ли?

Тя провери комбинацията, след това натисна двете ключалки едновременно. Чу се звучно щракване и куфарчето се отвори.

Празно.

Поне на пръв поглед. Алис намери преграда, затворена с цип. Дръпна го и стигна до двойно дъно, където откри малка бежовожълта чантичка от кожа на алигатор.

Най-после.

С треперещи ръце, успя да се справи с несесера. В специална кутийка, под ластична панделка, откри голяма медицинска спринцовка с игла, с предпазен похлупак накрая.

— Какво е пък това? — попита Габриел.

Без да вади спринцовката от кутията, Алис я разгледа по-отблизо. Вътре в нея имаше светлосиня течност, която блестеше на слънцето.

Лекарство? Или наркотик? Двайсет милиметра неизвестен серум…

Объркана, затвори ципа на преградата. Ако се намираше в Париж, щеше да даде за анализ субстанцията, но тук това не беше възможно.

— За да разберем как действа, трябва да имаме смелостта да си я инжектираме… — отбеляза Габриел.

— Безразсъдството да си я инжектираме — опъна му се Алис.

Той оправи палтото си и сложи ръка пред очите си, за да се скрие от слънцето.

— Има обществен телефон в дъното на улицата — каза той и го показа с пръст. — Ще се опитам да се свържа с приятеля си саксофонист в Токио.

— Окей, ще ви чакам в колата.

Алис проследи с поглед как Габриел се отдалечава до телефонната кабина. Отново усети обезкуражителното чувство, че мозъкът й работи на празен ход, подложен на бомбардировка от въпроси без отговор.

Защо те двамата с Габриел нямаха никакъв спомен за случилото се през последната нощ? По какъв начин се бяха озовали в Сентръл Парк? Чия беше кръвта по блузата й? Откъде се беше сдобила с този пистолет? Защо в пълнителя липсваше един куршум? Кой беше написал на ръката й телефонния номер на хотела? Кой беше разрязал с нож ръката на Габриел? Защо по това куфарче течеше електричество? Какво имаше в спринцовката?

Пороят от въпроси я зашемети.

Алиса в страната на безумието…

Искаше й се да потърси Сеймур, за да разбере дали беше намерил нещо върху охранителните камери в паркинга и на парижките летища, но знаеше, че нейният приятел има нужда от доста повече време, за да стигне до някакви разкрития. Докато чакаше, трябваше сама да поеме инициативата. Да прави това, което умееше най-добре: да разследва.