Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Не ми е известно. Това е по-скоро мъжка играчка, нали? А както сама видяхте, повечето от работещите тук са жени.

— Ерик идва с подобно возило — прекъсва ни секретарката.

Гледам Далмасо в очите.

— Кой е Ерик?

— Ерик Вон не е редовен служител. Той работи при нас по време на отпуските, в пиковите периоди или когато болестта на някой от персонала се проточи.

— Тук ли е днес?

— Не, но навярно ще го повикаме за Коледа.

През прозореца на кабинета виждам таксито, което ме чака на дъжда.

— Имате ли адреса му?

— Ще го намерим — уверява ме той и се обръща към секретарката.

Този нов елемент разпалва жарта в мен. Не искам да губя време. Записвам в бележника на Далмасо телефонния си номер и имейла си.

— Моля ви, потърсете периодите, през които Вон е работил за вас през последните две години и ми ги изпратете на електронната поща.

Грабвам листчето с адреса, което ми подава Клодет, затварям вратата след себе си и се вмъквам в колата.

Вътре в таксито мирише на пот. Радиото дъни до дупка и апаратът вече отчита 10 евро. Давам адреса на шофьора — жилищна сграда на улица „Паран дьо Розан“ в 16 район — и строго му нареждам да намали звука на радиото. Той го увеличава, та се налага да му показвам картата си.

Трескава съм, треперя, обземат ме топли вълни.

Трябва да се успокоя. Разигравам мислено сценарий, построен върху неправдоподобни хипотези, но имам желание да повярвам в тях. Ерик Вон, служител в Бюрото за намерени вещи, използва поста си, за да набелязва следващите жертви. Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре, и четирите са се сблъскали с него, но той не е вкарал молбите им в компютъра на Бюрото. Затова имената им не фигурират там. Успял е да спечели доверието им, да ги накара да говорят, измъкнал е максимум сведения: знае адресите им, както и че живеят сами. След първата среща той изчаква да минат няколко дни, после отива при жертвата си и заявява, че й носи намерения предмет. За тяхно нещастие, четирите жени възприемат като нещо нормално да го пуснат да влезе в домовете им. Човек никога не подозира добрия вестоносец. Изпитват облекчение, че им връща любимия шал, джиесема или плюшеното мече на детето. Отварят вратата, макар че минава 21 часът.

Не, бълнувам. Каква е вероятността това да е истина? Едно на хиляда? Все пак…

Придвижваме се бързо. След като се изкачваме по булевард „Виктор Юго“, колата минава пред болницата „Жорж Помпиду“ и пресича Сена недалече от вратата „Сен Клу“.

Не действай сама…

Знам великолепно, че криминалното разследване не е индивидуална дейност. То е сложна и много специфична процедура, плод на дълга екипна работа. Затова изпитвам силно желание да повикам Сеймур и да му разкажа какво съм открила. Колебая се, след това решавам да почакам и да получа датите, когато Ерик Вон е работил за Бюрото за намерени вещи.

Телефонът ми звъни. Проверявам пощенската кутия. Далмасо ми е изпратил дневното разписание на Вон на Ексел. Кликвам на екрана, но файлът отказва да се отвори.

По дяволите…

— Пристигнахме.

Любезен като тъмничар, шофьорът ме стоварва насред уличка с един изход, потулена между улица „Боало“ и авеню „Моцарт“. Дъждът става все по-силен. Водата се стича във врата ми. Усещам тежестта на бебето, много ниско долу, така че дори ми е трудно да вървя.

Заобиколи.

Сред прилепени една до друга градски къщи и малки кооперации откривам сивеещ блок, който носи номера, даден ми от секретарката. Типична за 70-те години на XX век конструкция: бетонно чудовище, което обезобразява улицата.

Намирам името „Вон“ на таблото и натискам звънеца.

Няма отговор.

На улицата, на мястото, предназначено за мотоциклети, стоят един стар чапи ямаха и скутер с три колела.

Продължавам да звъня и продънвам всички бутони, докато един от живеещите в сградата ми отваря вратата.

Поглеждам на листчето и виждам на кой етаж живее Вон, след това тръгвам по стълбата, без да бързам. Започвам да усещам ритници в корема. Тревожни ритници.

Знам, че извършвам страхотна глупост, но нещо ме кара да продължа. Моето разследване. Не паля осветлението. Изкачвам стъпалата в мрак.

Шести етаж.

Врата на Вон е открехната.

Изваждам пистолета от чантата си и се поздравявам мислено, че съм проявила интуиция и съм го взела със себе си. Стискам дръжката с две ръце.

Усещам че потта се смесва с дъжда, който се стича по гърба ми.

Провиквам се: