Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Достатъчно, ще извикам началството!

Разбрала, че е изгубила дуела, Алис започна да отстъпва. Стискайки дръжката на куфарчето, тя измина бързо разстоянието, което я делеше от изхода и премина без затруднение покрай портиера.

Едва стъпи на тротоара, когато се чу виенето на сирена. Тя произвеждаше звук по-висок от 100 децибела, което насочи погледите на минувачите към Алис.

Изпаднала в паника, младата жена осъзна, че звукът идваше не от хотела, както отначало си помисли, а… от самото куфарче.

Пробяга няколко метра по тротоара, търсейки с очи Габриел и колата. Готвеше се да пресече улицата, когато електрически заряд я закова на място.

Задушаваща се, с пресекнал дъх, тя хвърли куфарчето и се стовари на асфалта.

Сирената изви още няколко пъти, после спря също толкова внезапно, колкото беше започнала.

Паднала на асфалта, Алис се опитваше да дойде на себе си. Ушите й бучаха. Зрението й беше замъглено, сякаш някой беше разгънал воал пред очите й. Все още зашеметена, тя различи някаква сянка, която се навеждаше над нея.

— Станете!

Габриел й помогна да се надигне и я придружи до колата. Той я настани на седалката до шофьорската и се върна да вземе куфарчето, захвърлено върху тротоара.

— Бързо.

Той запали и полетя. Завъртя волана надясно, после наляво и се озоваха на „Уест Сайд Хайуей“, най-западното авеню на града, което се точеше покрай реката.

— По дяволите, засекли са ни! — развика се Алис, измъквайки се от мъглата, в която я беше потопил електрическият удар.

Беше бяла като платно, гадеше й се и имаше сърцебиене. Краката й трепереха от слабост и стоманен рефлукс изгаряше гърдите й.

— Какво се случи с вас?

— Куфарчето беше капан, нали видяхте! — отговори тя отчаяно. — Някой е знаел, че сме отишли в хотела, включил е от разстояние алармата и е пуснал тока.

— Ставате параноичка…

— Щях да видя как бихте се чувствали, ако вас ви беше ударил токът, Кийн! Трудно се бяга, когато някой следи всичките ви движения.

— Но чие е това куфарче?

— Не знам.

Колата летеше на север. Слънцето огряваше хоризонта. Виждаха се фериботите и яхтите, които се носеха по река Хъдзън, небостъргачите на Джърси Сити, металическите портици на старите пристанища.

Габриел излезе от колоната, за да изпревари един ван. Когато обърна глава към Алис, установи че младата жена държеше ножа, който открадна в кафенето и раздираше подплатата на коженото си яке.

— Спрете, да не сте полудяла!

Тя се уповаваше на инстинкта си и дори не си даде труд да му отговори. Все така обзета от бяс, си свали ботите и с помощта на ножа, успя да махне първото токче.

— Алис, на какво си играете, по дяволите?

— Ето какво търсих! — отговори тя и триумфално му показа миниатюрна кутийка, която извади от втората си подметка.

— Микрофон ли е това?

— Не, миниатюрен джипиес. По този начин са ни засекли. И съм готова да се обзаложа, че в хастара на сакото си или в обувките си имате същото устройство. Някой ни следи в реално време, Кийн. И двамата трябва да се преоблечем. Още сега!

— Съгласен съм — капитулира той и я погледна тревожно. Алис отвори прозореца, хвърли джипиеса и се зае да оглежда дипломатическото куфарче. Беше кожено, с двойна ключалка с код. Нарочно или не, електрифицирането на дръжката беше дезактивирано. Тя се опита да го отвори, но то остана блокирано от системата за защита.

— Обратното би ме учудило — рече Габриел.

— По-късно ще намерим начин да разбием ключалката. Дотогава да намерим закътано място, за да си купим нови дрехи.

Алис си разтри слепоочията. Мигрената й се връщаше: очите й сякаш горяха. Бръкна в жабката, откъдето извади стари слънчеви очила, които беше открила малко по-рано. Сложи ги. Бяха с тъмночервени рамки с преливащи стъкла. Архитектурното разнообразие на тази част на града я хипнотизираше и зашеметяваше. В далечината, като гигантска отворена книга, поставена на колове, разпозна синкавия силует на хотел „Стандарт“, който се издигаше над бившата железопътна линия за превоз на товари. Сега на това място беше живописния парк „Хай Лайн“. Геометричните линии на модерните здания от стъкло и алуминий и очертанията на малките жилищни сгради от кафяви тухли на стария Ню Йорк, които все още оцеляваха, се сблъскваха хаотично.