Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Неспособен да произнесе и дума, Елиът примигна и поклати глава.

Мат тъкмо искаше да добави нещо, когато струйка кръв бликна върху ризата му, а тялото му бе обзето от първите потрепервания.

— Заминавам! — извика той, вкопчвайки се в Елиът.

Обзет от конвулсивна криза, Мат се сгъна надве, сякаш тялото му внезапно бе ударено от електрически ток.

— Дойдох тук, за да те спася — изговори той с мъка най-важното си изречение.

Тялото му така трепереше, че Елиът му помогна да седне на пода.

— И как смяташ да свършиш тази работа? — попита го той, коленичейки го него.

— Ето така — извика Мат, докато издърпваше цигарата от устата му и я смачкваше на пода в кафенето.

Елиът гледаше разтревожен своя приятел. Вратът му бе изкривен, а всички крайници — разтърсвани от безпорядъчни конвулсии.

— Не си само ти, който можеш да спасяваш чуждите животи, я! — проломоти Мат, изобразявайки нещо като усмивка.

— Ако все още съм жив дотогава, среща през 2007 година — предложи Елиът.

— В твой интерес е да се явиш, приятелче.

— Тридесет години, няма да е малко време — отбеляза Елиът, хващайки го за ръка.

— Не се безпокой: няма да усетиш как ще минат.

За няколко секунди дишането на Мат стана тежко и шумно. Очите му се оцъклиха и силен спазъм разкриви лицето му. Имаше време, колкото да добави:

— Тия работи винаги минават много бързо…

След което изчезна с болезнен вик.

Елиът се изправи, разяждан от притеснение. Завръщането на Мат в бъдещето се бе оказало по-болезнено за приятеля му, отколкото за собствения му двойник. Дали бе успял да достигне до спокойно пристанище? И ако да, в какво състояние?

Както всеки път, когато се чувстваше тревожен, той посегна за пакета с цигари и с бързи движения запали една. Въпреки проливния дъжд отвори прозореца и се загледа замечтан в потоците вода, които се сипеха от небето.

Тази цигара Елиът изпуши бавно, с пълната наслада, която бе способен да изпита от тютюна.

Прекрасно бе схванал посланието на Мат.

С поглед в празното пространство, хипнотизиран от дъждовната пелена, той не спираше да размишлява за рисковете, които приятелят му бе поел, за да му спаси живота.

— Да, този път успя да ми вземеш ума, старче! — призна той съвсем тихо, надявайки се, че силите на духа ще отнесат това послание до Мат.

Смачка угарката в перваза на прозореца, хвърли едва наченатия пакет в кошчето и излезе от кафенето.

Това бе последната цигара през целия му живот.

2007 год.

Минаваше два сутринта, но в малката къщичка на Илена светлините все още бяха запалени.

На бюрото й, между лаптопа и чаша изстинал чай, подвързаният с изкуствена кожа бележник, съдържащ разказа на Елиът, бе останал отворен на последната страница.

Седнала на работната си маса, със смъдящи от многото изплакани сълзи очи, Илена започваше да придремва, когато персийката, която отдавна спеше върху дивана, изведнъж настръхна цялата и нададе необичайно за породата си ръмжене, след което се сурна под малката подвижна кантонерка.

За миг къщата бе разтърсена от силни удари, стените затрепериха, електрическа крушка се пръсна с гръм, а една ваза се разби о пода.

Илена се изправи стъписана на стола си.

Дочу се глухо боботене, последвано от нещо като засмукване, и бележникът на Елиът се разпадна и изпари пред очите й!

Малко по малко вибрациите се уталожиха, котката бавно излезе изпод скривалището си и нададе жално мяукане.

Илена продължаваше да седи вкаменена, парализирана от силното преживяване. В главата й нямаше нищо друго, освен една луда надежда:

Ако тетрадката вече не съществуваше, значи Елиът не я бе написал.

Ако Елиът не я бе написал, значи, че бе… жив.

Февруари 2007 год.

— Господине! Добре ли сте, господине?

Когато Мат отвори очи, той се бе захлупил върху волана на своя джип. От двете страни на автомобила двама полицаи чукаха по прозорците, обезпокоени от неговото състояние.

Мат се изправи мъчително и отключи вратите.

— Ще повикам линейка! — реши единият от служителите, съзирайки ризата му, напоена с кръв.

Мат наистина не бе на себе си. Главата му бучеше, а тъпанчетата направо като че ли се бяха спукали. Излезе от колата, прикривайки с ръка очите си, за да се предпази от светлините. Всичките му крайници бяха вдървени, сякаш бе спал в продължение на месеци.

Полицаите напираха с въпросите си. След като бе пробил металните парапети, мощният автомобил бе приключил движението си върху стълбището, което се спускаше по най-стръмната улица на света. Мат представи документите си, пое цялата отговорност за произшествието, прие да извърши теста за алкохолно опиянение, който се оказа отрицателен.