Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Джонатан и Мадлин се спогледаха учудено. Тази жена беше ченге!

После се обърнаха към машината за пътна помощ, от която един мъж скочи на земята.

С панталон от брезент и с войнишко сако Дани Дойл тръгна към тях.

— Здравей, Мади! Знаеш ли, че все още имаш най-хубавото малко дупе от всички парижки цветарки…

Кеят на Ист Ривър

— Ти си истински мръсник! Как можа да ме накараш да повярвам, че Алис е мъртва?

— Мади, успокой се…

— Никога няма да ти простя, Даниел!

— Остави ми възможността да се защитя.

Мадлин и Дани вървяха по кея на Уилямсбърг. Близо до водата температурата беше видимо по-ниска и Мадлин се загърна с якето си. Десет метра пред и зад тях, двама бодигардове осигуряваха зоната в съответствие с техните движения.

— Какви са тези палячовци?

— Агенти на ФБР, които работят за Службата на маршалите.

Накрая на нервите си, все още под влияние от току-що преживения шок и от разкритията тази сутрин, Мадлин нямаше никакво доверие на бившия гангстер:

— Кажи ми къде е Алис сега !

— Всичко ще ти обясня, но спри да крещиш, окей?

Дани извади от своя джоб пурета и щракна със запалката си.

— Цялата история започна преди три години и половина — начена той и седна на една от пейките край брега на реката. — Беше месец преди смъртта на майка ми. Тя угасваше в Кристи Хоспитал, болна от рак в краен стадий. Знаех, че изживява последните си седмици и ходех да я видя всеки ден.

Дани остави мъчителните си спомени да потекат. Беше отслабнал. Косите му бяха дълги и обграждаха лицето с отсечени, дълбоки черти. Мадлин се поуспокои и седна до него. Той всмукна от пуретата и продължи:

— Всяка вечер излизах от болницата все по-съсипан. Свикнах да давя мъката си в „Соул Кафе“, пъб на „Оксфорд Роуд“, на сто метра от клиниката. Там видях Алис за първи път. Тя помагаше, прибираше чашите и оправяше покривките. По онова време още нямаше четиринайсет години, независимо че човек можеше да й даде петнайсет или дори шестнайсет. Беше очевидно, че не е на възраст за работа, но никой не го беше грижа.

— Ти я забеляза още от самото начало?

— Да, бях заинтригуван от поведението й: при всяка почивка тя сядаше на маса, за да чете или да си подготвя домашните. И освен това ме гледаше странно, сякаш ме познаваше…

— Говори ли с нея?

— На първо време тя се задоволи само да ме наблюдава, но една вечер дойде и дръзко се обърна към мен. Каза ми, че й е известно кой съм. След това ме попита дали си спомням за майка й, Ерин Диксън…

— Никога не съм знаела, че си се срещал с тази жена.

— И аз самият бях забравил. Впрочем бяха ми необходими няколко секунди, за да свържа определено лице с името. Вярно е, бях спал с Ерин два или три пъти преди петнайсетина години. Тя беше леко момиче, което се отдаваше без превземки. Беше красива, преди да започне да се дрогира, и никога не е била хитруша…

— Това ли отговори на дъщеря й?

— Не, разбира се. Бях смутен, но тя отцепи направо: каза ми, че е разпитвала майка си, че е провела разследване и че, според нея… аз съм нейният баща!

— Повярва ли й?

— Още преди да ми го каже. Беше очевидно.

— Защо? Смяташ ли, че тя прилича на теб?

— Не, убеден съм, че прилича на теб .

Мадлин излезе от кожата си.

— Не си играй с това, Даниел!

— Не казвай обратното! Ти също се привърза към тая хлапачка! Защо толкова се втренчи в това разследване, ако не беше разпознала нея в себе си?

— Защото това ми беше работата.

Но Дойл продължи:

— Това дете беше момичето, което можехме да имаме двамата! Тя беше интелигентна, саможива, образована, толкова различна от всичките идиоти, които ме заобикаляха. Бореше се, смело се сражаваше с живота. За мен беше като подарък от небесата.

— Значи стана ви навик да се срещате?

— Да, почти всеки ден, без никой да знае за това. Пазехме нашата тайна. Опознах я добре и не я излъгах за делата си. Тя ми даде основание да ставам сутрин. За първи път животът ми имаше смисъл.

— Отпускаше ли й пари?

— Помагах й малко, но не исках да събуждам подозрения. Възнамерявах да платя обучението й в добър университет. Дори си помислих да я призная законно, но като имах предвид колко хора искаха да ми видят сметката, не исках да я поставям в опасност. И после се появи този здравословен проблем, който ме тревожеше…