Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Въпреки студа и късния час баровете и ресторантчетата все още бяха оживени. По оградените с дървета алеи срещнаха бягащи за здраве с кучетата си, докато студентите от Нюйоркския университет празнуваха началото на коледната ваканция, като пееха коледни песни под уличните лампи.

— Това наистина е градът, който никога не спи! — констатира тя.

— Да, легендата не лъже…

Когато стигнаха до „Уошингтън Скуеър“, Джонатан зави по павирана уличка, влизането в която ставаше през портал.

— „Макдугъл Али“ някога е подслонявала конюшните на вилите, които били разположени в съседство с парка — обясняваше той, набирайки кода за отваряне на бариерата. Като че ли това беше последната улица в Манхатън, осветявана от газови лампи.

Вървяха по малката сляпа уличка, дълга стотина метра. Трудно беше да се предположи, че се намираха в Ню Йорк, в началото на XXI в., дотолкова в мястото имаше нещо магическо и извънвременно.

Спряха пред живописна едноетажна къща. Джонатан последва инструкциите на Клер, повдигна теракотеното гърне, разположено в подножието на фасадата, под което портиерката беше оставила връзка ключове.

Той включи осветлението и отоплението, след което подготви съчките за камината. Мадлин се разходи по всички стаи. Къщата беше обзаведена с вкус. Мебелите бяха модерни, но бяха запазени някои първични елементи като стените от червени тухли, откритите греди и странна осигуряваща светлина шахта, която придаваше на дома фееричния му вид.

Младата англичанка прояви любопитство и разгледа снимките, наредени по стените. Клер Лизийо беше красиво момиче, високо и спортен тип. Тя веднага се изпълни с ревност.

— Не ви ли се струва странно, че присъствате на повече от половината фотоси в тази къща?

— Как така? — попита Джонатан и запали кибритена клечка, за да се разгори огънят.

— Навсякъде ви виждам: Клер и Джонатан пред фурната, Клер и Джонатан на рибния пазар, Клер и Джонатан в магазин „Дийн и Делука“, Клер и Джонатан на пазара за биохрани, Клер и Джонатан позират с една или друга знаменитост…

— Тя е моя приятелка. Нормално е да пази приятни спомени.

— Освен баща й вие сте единственият мъж на тези снимки!

— Сцена ли ми правите?

— Какво е това момиче? Любовница ли ви е?

— Не! Колко пъти ще ми поставяте въпроса?

— Била е влюбена във вас, видно е.

— Не знам.

— Аз ви го казвам.

— Това какво променя?

— След раздялата с Франческа сте могли да се сближите с нея. Млада е, красива като звезда, видимо интелигентна…

— Добре, достатъчно.

— Не, обяснете ми.

— Няма нищо за обяснение.

— Искате аз да го направя ли? — предизвика го тя и настъпи напред.

— Не, не искам.

Джонатан се опита да отстъпи, но се беше опрял на камината и огънят вече се разпалваше.

— Все пак ще го направя! Клер Лизийо е съвършена, тя е нежна, мила и сериозна. Би била идеалната майка, ако искате да имате и други деца. Вие я уважавате и цените много, но… как да кажа?… Би било много лесно, прекалено хармонично…

Мадлин се приближи още повече. Сега устните й бяха на няколко сантиметра от устните на Джонатан. Тя продължи:

— Но вие не търсите това в любовта, нали? Необходима ви е страст, битка, завоевание. Накратко, Клер не е жена за вас…

Джонатан се поколеба какво да отговори. Усети дъхът на Мадлин да се смесва с неговия дъх. Тя доведе провокацията докрай:

— Ами аз? Дали съм жена за вас?

Той прилепи тялото си до нейното и я целуна.

Джонатан не беше се любил, откакто скъса с Франческа. Така че несръчно свали якето на младата жена и я освободи от пуловера. Тя разкопча ризата му и го ухапа по врата. Той се отдръпна, за да може по-добре да гали лицето й и да вкусва устните й. Тя имаше свеж и разпръскващ се наоколо аромат на цитруси, на мента и на лавандула.

Нежното и стройно тяло на Мадлин се обви около него и двамата паднаха на канапето. Бедрата им се притискаха. Телата им се вплетоха, за да оформят скулптура в движение, в извивки и във вдлъбнатини, която се диплеше на приглушената лунна светлина.

Косите им, миризмите им, кожите им, устните им се смесваха. С очи, впити в лицето на другия, те се отдадоха на върховното удоволствие.

Навън животът продължаваше — в града, който никога не спи.

В това време в „Джулиард“ 162 162 „Джулиард“ е висше училище в Ню Йорк, където се обучават студенти по драма, танц и музика; основано е през 1905 г.; носи името на търговеца Огъстъс Джулиард, който прави щедри дарения за създаването му. , най-престижното артистично училище в Ню Йорк