Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Изведнъж през гърба й премина тръпка и тя скри ръце в джобовете на суичъра си. Старата розова дреха съживи спомените и образите от отколешния й живот като вихрушка преминаха през главата й: майка й, кварталът, училището, мизерията, порутените сгради, дъждът, страшната самота и страхът, който никога не я напускаше. Днес тя често спеше неспокойно, но не съжаляваше за решението си. И никога нямаше да съжалява за него.

Тук, в „Джулиард“, всички бяха луди за изкуство и култура. Хората бяха отворени за идеи, толерантни, оригинални и стимулиращи. Животът беше лесен и условията благоприятни за работа: ако искаше, можеше да репетира с цигулката през нощта в звукоизолираните зали, разположени на всеки етаж. Училището разполагаше с немалко аудитории и сцени, с клиника за физиотерапия и с фитнес център…

Когато най-после асансьорът пристигна, Алис натисна бутона за дванайсетия етаж, където се намираше голямата обща зала. Мястото беше оживено: няколко ученици гледаха концерт на гигантски екран, други играеха билярд, имаше и такива, които, седнали в общата кухня, си хапваха палачинки, купени от пекарната „Магнолия“.

— Нямам късмет! — съжали тя, констатирайки, че автоматите за закуски са опоскани.

— Какво не е наред, мила госпожице? — попита един от нощните пазачи.

— Запасите от любимите ми бисквити са изчерпани.

Доста хора денонощно наблюдаваха сградата. В „Джулиард“ не се шегуваха със сигурността: училището даваше приют на деца на дипломати, на короновани глави и дори на дъщерята на един действащ президент.

Преди да се върне към асансьора, Алис купи пакет вафли за Лорелай, както и своята напитка. Този път слезе на по-долните етажи, където се намираха концертните зали. На десетия етаж, когато вратата се отвори, Алис забеляза огромен тъмен силует, който я чакаше. Мъж със скрито под качулка лице насочи пистолет към нея. Тя отстъпи, извика приглушено, но той се приближи и стреля.

Двете жила на електрошоковото оръжие „Тейсър“ удариха Алис в долната част на корема, а електрическата мълния я порази. Парализирана, девойката се строполи на земята с пресечен дъх, с вкаменени крака и с блокирана нервна система.

Нападателят мигновено се наведе над нея. Хвана я за гърлото и брутално натика кърпа в устата й, преди да я завърже с дълъг памучен шал. Вратите на асансьора се затвориха. Той натисна бутон, за да стигне до подземието и докато слизаха надолу, държеше Алис легнала на земята. Преди тя да дойде в съзнание, той я обърна по корем, завърза ръцете й и глезените с две найлонови въжета, които стегна максимално.

За няколко секунди се озоваха на паркинга. Мъжът, все така скрит под качулката, вдигна Алис като чувал и я метна на рамото си. Още блуждаеща, тя вяло се опита да се противи, но колкото повече мърдаше, толкова типът затягаше прегръдката си. Ръцете му бяха могъщи като здрави челюсти, способни да й смелят костите. Как беше успял той да се справи с толкова сложна система за сигурност? Как беше разбрал, че Алис ще вземе асансьора точно в този миг ?

В полумрака те прекосиха паркинга до виненочервен пикап додж. С чудовищната си решетка на радиатора, с потъмнените стъкла на прозорците, с алените хромирани части и с двойните задни гуми машината имаше ужасяващ вид. Мъжът запрати Алис на задната седалка, отделена от шофьора с плексигласова преграда, каквито има в такситата. Той се настани на волана и напусна паркинга, без да бъде притесняван, благодарение на електромагнитна идентификационна карта.

Когато излезе навън, непознатият си свали качулката и даде възможност на Алис да съзре лицето му в централното огледало за обратно виждане. Беше мъж с късо подстригани коси, с безжизнени очи и с големи повехнали бузи на червени петна. Никога досега тя не го беше срещала. Камионетката се включи в движението в посока към Бродуей и зави по „Кълъмбъс Авеню“.

С разтреперани колене и с тревожно биещо сърце Алис започна малко по малко да изплува от кататоничното състояние, в което я бяха потопили електрическите импулси на оръжието. Обзета от паника, тя се опита все пак да види през прозореца по какъв път минаваше нейният похитител. Докато се намираха в „туристическите“ квартали, момичето продължи да храни надежда. С крака пробва да нанесе удар по стъклото, но връзката, която стягаше глезените й, не позволяваше каквото и да било движение. Беше ужасена и не можеше да диша заради парцала, тикнат в устата й. Направи опит да освободи ръцете си, но найлоновото въже болезнено се впиваше в китките й.