Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Тя:Престанете да се ровите в личния ми живот и в разследванията ми!

Той:Вашите разследвания? Припомням ви, че отдавна вече не сте ченге.

Тя:Не разбирам защо ме тормозите и какво целите да постигнете. Искате да ме изнудвате, нали?

Той:Не ставайте смешна, искам само да ви помогна.

Тя:Първо помогнете на себе си.

Той:Какво искате да кажете?

Тя:Искам да кажа, че животът ви е пълен хаос и че бившата ви жена крие от вас важни неща.

Той:Какво ви дава право да твърдите това?

Тя; Аз също правя своите малки проучвания…

Той:Ето още една причина, за да си поговорим, нали?

Тя:Нямам какво да ви казвам.

Той:Слушайте, имам нова информация за Алис Диксън.

Тя:Вие сте куку…

Той:Оставете ме да ви обясн…

Тя:Вървете по дяволите!

Беше затворила. Опита се да я набере отново, но беше изключила телефона си. Господи, никак не облекчаваше задачата му…

Черните облаци се разцепиха от светкавици и падна мълния. Продължаваше да вали яко. Джонатан нямаше нито чадър, нито качулка и палтото му беше вир-вода. Опита се да спре такси, но не се намираше в Ню Йорк. Покрусен от неуспеха си, отиде до стоянката на гара „Монпарнас“ и зае мястото си на опашката. Черният и самотен силует на уродливата кула обезобразяваше парижкото небе. Както всеки път, когато идваше в този квартал, той се питаше как е било възможно да бъде построена тази мрачна конструкция, колкото чудовищна, толкова и неестетична.

Току-що бе седнал в таксито, когато лек и весел звън от мокрия джоб на палтото му оповести пристигането на есемес.

Беше от Мадлин. Съдържаше поредица от цифри и букви, както и думите: „Издаден в Манчестър на 19 юни 2008 г.“

На летище „Шарл дьо Гол“ Джонатан взе полета на „Ер Франс“ в 21.10. Пътуването продължи седем часа и петдесет и пет минути, машината се приземи в Ню Йорк на летище „Кенеди“ в 23.05.

Мадлин напусна Сан Франциско в 14.30. Беше получила по имейл електронния билет, обещан от Джонатан.

Полетът до Ню Йорк продължи пет часа и двайсет и пет минути. Беше 22.55, когато се приземи на летище „Кенеди“.

Едва кацнал, Джонатан проследи на екрана списъка на пристигащите самолети. Машината на Мадлин се беше приземила десет минути преди неговата. Тъй като не знаеше къде го чака тя, се поколеба дали да не я потърси по телефона, след това забеляза ресторанта „Небесната порта“, мястото, където двамата се бяха сблъскали.

Може би…

Приближи се до заведението и погледна през прозореца. Мадлин беше седнала на маса пред чаша кафе и варено геврече бейгъл. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Елегантната „фешън виктим“ беше отстъпила мястото си на градско съседско момиче . Гримът беше изчезнал. Чифт спортни чепици „Конверс“ бяха заменили скъпите обувки, кожено яке изместваше мантото „Прада“, а некрасива моряшка чанта, оставена на пейката, беше детронирала луксозните куфари от платно „Монограм“.

Завързани на кок, косите й се изплъзваха на руси кичури, прикриваха отчасти един белег и привнасяха нотка женственост на новия й външен вид. Джонатан дискретно потропа два пъти по стъклото, сякаш чукаше на врата. Тя вдигна очи, погледна го и той веднага разбра, че личността, която стоеше пред него, нямаше нищо общо с кокетната млада жена, която срещна предишната събота. Главният детектив от Манчестър беше заел мястото на парижката цветарка.

— Добър вечер — рече, след като се приближи към масата.

Очите на Мадлин бяха почервенели от безсъние и блестяха от умора.

— Добър ден, добър вечер… вече не знам нито колко е часът, нито кой ден сме…

— Донесох ви нещо — каза той и й подаде телефона.

На свой ред тя бръкна в джоба си, за да извади апарата на Джонатан, хвърли го в посока към него и той го улови в полет.

От този момент нататък те вече не бяха сами.

Манчестър