Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Въпреки всичко, той благодари на Анна Аскин за помощта и помоли шофьора да го откара на летището.

14 часът

Джонатан се насочи към гишето за регистрация на „Ер Франс“, за да си купи билет за полета в 15 часа за Париж. Премина зоната за качване на пътниците и зачака търпеливо, като си похапваше клуб-сандвич в един от панорамните ресторанти, които се надвесваха над пистите.

Обикновено се чувстваше зле по летищата, но това на Ница беше различно. Залагайки на прозрачността, терминалът имаше формата на огромен стъклен конус, подобен на летяща чиния. Остъклената фасада предлагаше впечатляваща гледка към синьото безбрежие, към Залива на ангелите и към заснежените върхове на планината Естерел. Футуристично и действащо успокоително, мястото предразполагаше към мечтания. Светлината извираше отвсякъде, като в хале с безкрайни размери, реещо се между небето и земята…

Издърпа ластика, за да отвори тефтерчето, подвързано с изкуствена кожа, в което си беше записал равносметката от дискусията с Джим Флеърти. Включи там чутото от устата на Анна Аскин, като напълно си даваше сметка, че почти никак не е напреднал в разследването. Историята на Алис Диксън му беше бръкнала дълбоко в душата, но не беше успял да стори нищо повече от тези, които досега се бяха занимавали с нея: колкото повече навлизаше в проблемите, толкова повече тайната се заплиташе и версиите се умножаваха, по-объркващи едни от други.

Добави още няколко бележки, опитвайки се да свърже отделните елементи, сподели с хартията всички хипотези, които му минаваха през главата. Потънал в мислите си, той изчака да повикат името му, за да стане и да тръгне към изхода за излитане.

Осъзна, че дедуктивните му способности се сблъскваха със стена и че сам няма да намери ключа от загадката, затова се примири с очевидното: трябваше да влезе във връзка с Мадлин Грийн.

Летище „Сан Франциско“

8.45

С неприкрита гордост пилотът на „Еър Чайна“ съобщи на пътниците, че самолетът се е приземил пет минути преди обявения в разписанието час.

Метнала чанта на рамо, Мадлин се смеси с потока от хора и се нареди на опашката пред бюрото за емиграция. Понеже бе напълно отнесена, беше й нужно време да осъзнае, че е девет часът сутринта. Когато й поискаха паспорта, тя се сети, че в бързината при заминаването беше забравила да попълни по интернет формуляра ESTA, който щеше да й даде право да влезе в САЩ!

— Били сте в Ню Йорк преди няколко дни. Формулярът е валиден две години — успокои я офицерът.

Въздъхна тежко и се опита да се съвземе. Тъй като нямаше багаж, направо се насочи към зоната на такситата и даде на шофьора единствения адрес на Джонатан, с който разполагаше: неговия ресторант.

Беше топло и слънчево. Трудно бе да повярва човек, че няколко часа по-рано тя се е намирала сред парижката сивота. Отвори прозореца, за да се порадва на мекотата на климата.

Калифорния…

Винаги беше мечтала да дойде тук, но си беше представяла, че ще е през ваканцията, в компанията на влюбен в нея мъж. Не така внезапно, след като беше излъгала човека, който й бе поискал ръката.

По дяволите… защо оплесквам всичко?

Необходими й бяха две години, за да си създаде стабилен и спокоен живот, но хармонията беше станала на пух и прах със завръщането на призраците от миналото. За няколко дни беше изгубила всичките си опорни точки. Чувстваше се в безтегловност на зловеща ничия земя , раздвоена между два живота, никой от които вече не беше нейният.

Колата пътува двайсетина минути, пресичайки града от южните квартали до „Норт Бийч“.

Беше десет часът, когато таксито стовари Мадлин пред ресторанта на Джонатан.

В това време в Париж

Осемнайсет часът. Самолетът излетя от Ница със закъснение: непредвидена стачка на въздушните диспечери не позволи на машината да се отлепи от земята в продължение на повече от един час. След това на летище „Орли“ петнайсетина минути чакаха пристигането на стълбичката. Беше мрачно, студено, валеше като из ведро, околовръстното беше блокирано: любезен като дирек, шофьорът на таксито слушаше гърмящото радио, без да се вълнува за предпочитанията на клиента си.

Welcome to Paris! 150 150 Добре дошли в Париж!

Джонатан нямаше парижка душа. За разлика Ню Йорк, от Сан Франциско или от югоизточните градове, столицата не беше неговият град. Не се чувстваше у дома, нямаше добри спомени, никога не бе желал да отгледа тук своя син.