Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Този път беше готова да стигне докрай.

Без значение каква е цената, която трябваше да плати.

Четвъртък, 22 декември

Летище Ница, Лазурният бряг

11.55 ч.

Ярко зимно слънце осветяваше пистата.

Същата утрин Джонатан напусна английската сивота и се пренесе в средиземноморската мекота. Щом слезе от самолета, взе такси до Антиб. Движението беше спокойно, шофьорът изостави магистралата и тръгна по главния път, който следваше брега на морето. На крайбрежната алея „Променад дез Англе“ човек имаше чувството, че е пролет или че е попаднал в Калифорния: спортисти бягаха за здраве, възрастни дами и господа разхождаха кучетата си и във времето за обяд много чиновници хапваха набързо, седнали в беседките, и се възхищаваха на Залива на ангелите.

За двайсет минути колата пристигна в Антиб. Пресече центъра на града и тръгна по булевард „Гаруп“. Колкото повече се приближаваше към целта, толкова повече възбудата обземаше Джонатан. Кой живееше в „къщата на Алис“ днес? Беше ваканционен период. Може би девойка, която беше съпроводил преди две години, прекарваше Коледа с родителите си?

— Почакайте ме няколко минути — помоли той шофьора, когато стигнаха до края на задънената улица „Сан Суси“.

Този път порталът беше затворен. Трябваше да звъни доста пъти и да дава опознавателен знак, докато приеха да му отворят.

Премина пеш по чакълената алея, която се нижеше през борова горичка. Аромат на мащерка, на розмарин и на лавандула се носеше във въздуха. Върху каменното стълбище на къщата го очакваше жена на петдесетина години. Тя носеше забрадка върху косите, държеше палитра в ръка и имаше следи от боя по лицето: явно беше я обезпокоил по време на рисуване.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя със силен австрийски акцент, който увеличаваше приликата й с Роми Шнайдер.

Наричаше се Анна Аскин и притежаваше къщата от пролетта на 2001 г. Собственост, която даваше под наем през голяма част от годината, най-често за седмица, на богата руска, английска и холандска клиентела.

Джонатан беше само наполовина изненадан. Явно Алис го беше излъгала: нейните „родители“ не бяха собственици на имението. Вероятно го бяха наели за времето на кратката ваканция.

— Извинете, че ви безпокоя, но се опитвам да намеря семейство, което е наело вашата къща преди две години. Господин и госпожа Ковалски, това говори ли ви нещо?

Анна Аскин поклати глава. Най-често тя самата не се срещаше с наемателите: страстно увлечен по модерното домакинско обзавеждане, нейният съпруг напълно беше автоматизирал къщата. Всичко функционираше посредством кодове и инфрачервени лъчи, интегрирани в мрежа, ръководена от компютър на програма.

— Не зная нищо повече, но мога да проверя.

Тя направи знак на Джонатан да я последва на терасата. Той отиде с нея на широка площадка, от която се виждаха морето и скалите. Редом с триножник на маса от тиково дърво беше поставен преносим компютър, последен писък на модата, от който се разнасяше релаксираща музика. Австрийката отвори таблица „Ексел“, която съдържаше списъка на наемателите.

— Господин и госпожа Ковалски, точно така. Двойка американци. Наели са къщата за четиринайсет дни между 21 декември 2009 и 4 януари. Странно, но са си тръгнали по-рано: къщата е била празна на 1-ви вечерта.

Потеглили са само няколко часа след завръщането на Алис — помисли си Джонатан.

— Имате ли адреса им?

— Не, всичко са платили в брой: 9000 долара, които авансово са внесли няколко седмици по-рано в офиса на съпруга ми в Ню Йорк. Не е често срещано явление, но и преди се е случвало с американци. Те имат своеобразна религия на кеша — каза тя с леко пренебрежителен тон.

— А паричната им гаранция?

— Никога не са поискали да им се връща нещо.

Дявол да го вземе…

— Все пак нима не сте запазили някаква следа от тях?!

— Само имейл адрес. По този начин се свързваме с клиентите си.

Без да храни особена надежда, Джонатан записа адреса на електронната поща: акаунт хотмейл, вероятно създаден само за този случай, който беше невъзможно да се проследи.