Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Не настоявай, Франческа: невъзможно е да се видим!

— Но аз съм на двайсет метра от теб, в подножието на ескалатора.

Прилепил джиесема до ухото си, Джонатан смръщи вежди и се приближи до парапета. Там, долу, млада мургава жена с вид на мадона телефонираше, държейки за ръка дете, опаковано в прекалено голяма за него канадка. Косите й бяха дълги, носеше плитки джинси, вталено мъхесто палто, както и маркови слънчеви очила с широки рамки, които — като маска — скриваха част от лицето й.

Джонатан размаха ръка в посока към сина си, а той срамежливо му върна поздрава.

— Изпрати ми Чарли и чупка! — заповяда той, готов да кипне.

Всеки път, когато виждаше бившата си жена, го обземаше гняв, примесен с болка. Могъщо чувство, което не можеше да контролира, а то го правеше едновременно избухлив и унил.

— Не продължавай да ми говориш така! — изрази протест тя с глас, в който се долавяше лек италиански акцент.

— Не се осмелявай да ми даваш уроци! — избухна той. — Ти направи избор и трябва да си понесеш последствията. Ти предаде семейството си, Франческа! Ти ни предаде, Чарли и мен.

— Не намесвай Чарли!

— Да не го намесвам ли? След като именно той гълта горчивите хапове? Заради твоите забежки момчето вижда баща си само няколко седмици годишно!

— Съжа…

— И самолета! — прекъсна я той. — Искаш ли да ти припомня защо Чарли се бои да се качи на самолета сам, което ме принуждава да прекосявам страната при всяка негова ваканция? — запита, повишавайки тона.

— Това, което се случва с нас, то е… то е животът, Джонатан. Ние сме възрастни хора, така че от едната страна не стои добрият, а от другата лошата.

— Съдията беше на друго мнение — отбеляза той, внезапно отегчен, напомняйки й за развода, който беше произнесен по вина на бившата му съпруга.

Замислен, Джонатан отвърна поглед навън. Беше едва 16 и 30, но скоро щеше да падне нощ. Върху осветените писти впечатляваща редица от големи въздушни птици очакваше сигнал от контролната кула, преди те да се понесат към Барселона, Хонконг, Сидни, Париж…

— Добре, стига разговори — поде отново той. — Училището започва на 3 януари, ще ти доведа Чарли предния ден.

— Добре — съгласи се Франческа. — Последно: купих му мобилен телефон. Искам да се свързвам с него по всяко време.

— Майтапиш ли се! И дума да не става! — избухна той. — Никакви телефони на седем години.

— Спорно е — поде тя.

— Щом е спорно, не трябваше сама да взимаш подобно решение. Може би пак ще си говорим, но сега си прибери играчката и пусни Чарли да дойде при мен!

— Добре — склони тя покорно.

Джонатан се наведе през перилото и с присвити очи констатира, че Чарли подаде на Франческа едно малко цветно телефонче. След това момченцето целуна майка си и с несигурна стъпка пое нагоре по ескалатора.

Джонатан избута няколко пътници, за да пресрещне сина си.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, човече — изрече той и го притисна в прегръдките си.

Пръстите на Мадлин препускаха по клавиатурата. С телефона в ръка тя преминаваше покрай витрините в безмитната зона, като почти слепешката пишеше есемес в отговор на Рафаел. Спътникът й беше регистрирал багажите, но сега се беше наредил на опашка, за да премине контрола по сигурността. В съобщението си Мадлин му предложи да се срещнат в кафенето.

— Тате, малко съм гладен. Може ли да ми купиш панино 3 3 Панино — вид италиански сандвич с хлебче чиабата, разрязано на две и гарнирано с колбас, месо, сирене или домат. , моля? — запита възпитано Чарли.

Положил ръка на рамото на сина си, Джонатан пресичаше лабиринта от стъкло и стомана, който водеше към изходите за отпътуване. Той ненавиждаше летищата, особено по това време на годината — Коледата и аерогарите му припомняха чудовищните обстоятелства, при които преди две години беше научил за измяната на жена си, — но изпълнен с радост, че отново вижда Чарли, го вдигна от земята, като го прихвана през кръста.

Панино за младежа! — изрече пламенно, пренасочвайки се към ресторанта.

„Небесната порта“, основното кафене на терминала, беше организирано около атриум, в центъра на който различни щандове предлагаха широко разгънато ветрило от кулинарни специалитети.

„Шоколадово суфле или парче пица?“ — запита се Мадлин, докато разглеждаше бюфета. Естествено, по-разумно би било да хапне плод, но я гонеше вълчи глад. Тя постави на табличката си сладкиша, но почти мигновено го върна на място, защото нейният щурец в ухото 4 4 Щурец в ухото — алюзия за героя от „Пинокио“ на Карло Колоди и от филма на „Уолт Дисни“, който съветва и направлява главния герой. й нашепна колко калории се съдържаха в това изкушение. Малко разочарована, измъкна ябълка от плетената кошница, поръча си лимонов чай и отиде да плати на касата.