Глен Купер - Възкресителят

— Грешите. Тя е важна — изтъкна Григс. Той остави компютъра и папката на една масичка и взе малка възглавница от канапето. — Последна възможност. Ще ми кажете ли?

Холмс реши да прояви твърдост.

— Не! Вървете си!

Григс притисна възглавницата към дулото на пистолета и в следващия миг се чу приглушен изстрел. За момент никой не помръдна. После Артър видя ужасно озадачения поглед на Ан, когато корсажът на роклята й от зелен започна да става червен.

Холмс се хвърли към нея и в същия миг Артър реагира по-скоро инстинктивно, отколкото по замисъл. Навремето беше добър ръгбист и се метна приведен към по-едрия мъж с намерението да притисне ръцете му към кръста, преди да е успял да стреля отново, след което да го подкоси и да го събори на пода.

Не се получи.

Преди да успее да го достигне, Артър чу гърмеж, видя как от дулото изригна огън и усети изгаряща болка в хълбока. Той обаче продължи напред и блъсна мъжа в стената, събаряйки някаква картина. Пренебрегна болката и се опита да свали натрапника на пода, но онзи сякаш беше залепен за стената и никакви усилия от страна на Артър не можеха да го помръднат.

Артър знаеше, че има само секунди, преди мъжът да опре пистолета в него и да дръпне спусъка, затова внезапно се дръпна в отчаян опит да забие палци в очите му.

Когато Григс стовари дръжката на пистолета върху темето му, Артър усети резкия удар с цялото си тяло и внезапно остана като парализиран. Ръцете му увиснаха и зрението му престана да действа, заменено от нещо проблясващо и ярко, сякаш се бе взирал в слънцето с широко отворени очи.

Ударът не му причини никаква болка. Просто нямаше време да я регистрира, тъй като ослепителното слънце внезапно залезе и Артър потъна в пълен мрак.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Светлината бе равна, изкуствена, приглушена, звуците бяха механични — само свистене и бибипкане.

Главата и левият хълбок го боляха. Гърлото му беше стегнато и болезнено. Артър примигна и таванът се фокусира. Бели звуконепроницаеми плочки. Помръдна пръсти и усети допира на груб лен.

Лежеше в легло, по гръб.

Опита се да се надигне и откри, че ръцете му са завързани за перилата. Няколко секунди по-късно полезрението му се изпълни от някаква жена — млада медицинска сестра с дружелюбно изражение.

— Господин Мелъри. Радвам се, че се събудихте. Сега ще повикам доктора.

„Доктор? Защо? Къде съм? Какво се е случило?“

Сестрата се върна, освободи ръцете му и вдигна горната част на леглото. Предложи му сок със сламка. Устата на Артър беше ужасно пресъхнала и той засмука жадно. Гърдите му бяха стегнати и изведнъж получи пристъп на кашлица.

— Не бързайте.

— Къде съм?

— В болница „Джон Радклиф“. В интензивното отделение на неврохирургията.

— Откога съм тук?

— От три дни.

— Какво е станало с мен?

— Ще оставя хирургът д-р Сингх да отговори на този въпрос. Всеки момент ще дойде.

Докторът се оказа дребен мъж в синьо хирургично облекло и със сериозна физиономия. Явно бързаше. Преди да успее да отвори уста, Артър забеляза малко фенерче в ръката на доктора и ярката светлина прониза очите му. След бърз преглед, целящ да провери силата на крайниците и сетивата му, неврохирургът беше готов да говори.

— Имахте фрактура на черепа и малък субдурален хематом, който отстраних. Ще оставим превръзките до утре или вдругиден. Освен това имате фрактура на едно ребро.

— Хълбокът ме боли ужасно.

— Знаехте ли, че имате допълнителен чифт ребра?

— Да.

— Е, лявото е спасило живота ви. Куршумът се е отклонил от него. В противен случай щеше да улучи далака ви и щяхте да умрете от кръвозагуба.

— Куршум ли?

— Не помните ли какво се е случило?

— Не.

— Посттравматичната амнезия е обичайна в тези случаи. Спомените ви за случилото се може да се върнат, но може и да не се върнат. Няма начин да се познае кое от двете.

— Кажете ми какво се е случило.

— Предпочитам да оставя това на полицията. Ужасно напират да ви разпитат. Ще ги задържа колкото се може повече. Освен това сте се надишали с дим, поради което се наложи да ви включим на дихателен апарат и да ви упоим до днес сутринта. Но в момента сте доста по-добре. По-късно през деня ще ви извадим от интензивното.

През следващите няколко часа Артър вътрешно кипеше и се мъчеше да възстанови случилото се с него. Помнеше как пътува към Ендрю Холмс, как пристига, как дава на Ан подаръка, как тръгват към ресторанта и как се наложи да се върнат обратно. От този момент нататък следваше черна завеса, която упорито отказваше да се вдигне и да разкрие следващите събития.