Глен Купер - Възкресителят

Случваше му се да покани в къщата някоя приятелка, но само за определено време. Никога не беше се обвързвал сериозно, нито си падаше по постоянно съжителство. Както посочваха приятелите му, беше хронично хладен във връзките си. Последната му приятелка бе доста по-откровена в деня на скъсването им.

— Ти си един проклет нарцисист, Артър. Знаеш ли го? — беше му казала.

— Нима да съм привързан към работата и хобитата си е нарцисизъм? — бе отвърнал той.

— Да! Щом винаги са по-важни от моите желания!

— Съжалявам, че не ми допадна идеята за обиколка на Карибите. Боя се, че не е моето място.

— Единственото от значение е твоето място. Съжалявам, но ровенето из някакво кално поле в търсене на съкровище и компанията на всички онези твои досадни приятели — тези неща не са за мен.

Артър я беше изгледал хладно и бе отговорил по начин, за който после щеше да съжалява.

— Може би нещата щяха да са различни, ако бях влюбен в теб.

Естествено, след подобно изказване прощалните й думи бяха заслужено неприятни.

Още беше в градината, когато чу звънеца на входната врата. Изтри обувките си на изтривалката и прекоси къщата, като взе бухалката за крикет и надникна през новата шпионка, преди да отвори. Беше инспектор Хобс, кисел както винаги.

— Можете ли да ми отделите минута, господин Мелъри.

— Влизайте. Кафе? Тъкмо съм го сложил.

— Благодаря, не.

Влязоха в дневната. Хобс се огледа, без да сваля шлифера си.

— Хубаво местенце си имате — отбеляза той.

— Благодаря.

Полицаят забеляза розовата газена лампа на бюфета и я взе.

— Много е хубава. Антика?

— Не, нова е. Върши работа, ако случайно спре токът. С какво мога да ви помогна?

Хобс върна лампата на мястото й.

— Разследваме серия грабежи с взлом във и около Оксфорд и исках да ви покажа някои снимки на потенциални заподозрени. Може би ще разпознаете сред тях и вашия нападател.

Артър остави чашата си и поклати глава.

— Не знам колко пъти трябва да ви го казвам. Случилото се не беше грабеж.

— Пазим официалните ви показания. Налага се обаче да работим с факти. Като следователи сме убедени, че домът на професор Холмс е бил обект на грабеж с взлом. Станали са и други обири в университета. Възможно е извършителят да е виновен и за обира в университетския кабинет на професор Холмс, като при проникването си там е научил домашния му адрес.

— Вижте, аз… — започна Артър, но Хобс го прекъсна.

— Наскоро на един антиквар в Рединг били предложени подозрителни сребърни предмети и човекът се обади в полицията. Вещите несъмнено са принадлежали на професор Холмс. Идентифицирахме мъжа, който се е опитал да ги продаде — наркоман, който е бил на лечение в нощта на убийствата. Сдобил се е с предметите от някакъв подозрителен тип, който пък ги е получил от друг не по-малко подозрителен. Тази чудесна верига от боклуци засега не ни е довела до никъде, но потвърждава становището ни, че става въпрос за обир.

— Продължавате да не обръщате внимание на Граала — отбеляза Артър. Не звучеше обезсърчено, а само уморено.

— Честно казано, намирам идеята, че това ужасно престъпление е свързано по някакъв начин с издирването на Светия Граал, за… чудата. Не това искате да чуете, но е истина. А сега бихте ли прегледали снимките на заподозрените? Сред тях са и споменатите вече наркомани.

Артър въздъхна и прегледа фотографиите. Изобщо не се изненада, че неговият човек не фигурираше на нито една от тях.

— Несъмнено сте наясно, че никой от тези хора не прилича ни най-малко на човека от полицейския портрет — каза Артър.

— Разбирам. Както знаете, пуснахме портрета във вестниците, но това не доведе до никакви резултати.

— Да не би да искате да кажете, че изобщо не вярвате на показанията ми?

— Просто продължавам да твърдя, че сте получили гаден удар в главата.

— А поне направихте ли си труда да проверите дали някой е подслушвал телефона на Ендрю Холмс или моя?

— Да, направихме си труда. Няма нищо такова.

— Добре, ясно — сопна се раздразнено Артър. — А сега, ако ме извините, имам други неща за вършене.

Хобс тръгна към изхода, но спря и погледна бухалката за крикет.

— Още ли си мислите, че ви следят, господин Мелъри?

— Защо да си правя труда да ви казвам какво си мисля?

— Е, добре. Имате визитката ми, ако пожелаете да говорите с мен.

След посветен на градинарство ден Артър реши да използва и останалата си енергия. Навлече екипа за бягане и излезе в прохладния сумрак. По улицата минаваха малко коли, но въпреки това прояви предпазливост и остана на тротоара. Любимото му място за лек крос напоследък беше градинката край Лангборо Роуд, която се намираше наблизо.