Глен Купер - Възкресителят

— Обади ли се на полицията?

— Нямаше никакъв смисъл. Не видях номера на колата, нямаше никакви очевидци, а улицата е без камери. В полицията и без това смятат, че съм чалнат.

— Какво смяташ да правиш?

— Точно това си мисля. Аз съм нежелан фактор. Напълно нормално е убиецът да се върне, за да оправи кашата, която е забъркал. Така ще се отърве от единствения свидетел на двойно убийство.

— Няма начин полицията да не разбере това.

— Те са абсолютно убедени, че става въпрос за оплескан обир и че обясненията ми за Граала са плод на размътения ми мозък. Увериха ме, че ще ми осигурят охрана, ако получа недвусмислена заплаха, но добавиха също, че някакъв надрусан крадец, дори и да е извършил убийство, едва ли ще тръгне да премахва свидетели. Виж, Тони, ако си мислех, че мъжът от онази нощ е просто крадец, щях да приема всичко за лош късмет и да продължа напред. Има обаче нещо друго. Става въпрос за Граала. Граалът едва не ме уби. И сега си мисля, че той може да се окаже единственото нещо, способно да ме запази жив.

— Какво искаш да кажеш?

— Холмс е направил някакво голямо откритие. И онзи мъж го искаше. Дори ме попита дали Холмс вече ми е казал за какво става дума. Те не знаят каква е истината и смятат, че Холмс може да ми е казал на какво е попаднал. Затова реших, че това може да ми послужи като защита. Докато едва не ме прегазиха. Онзи човек ще опита отново и рано или късно ще ме премахне. Сигурен съм.

— Господи, Артър!

— Знам, че звучи невероятно, но наистина смятам, че единственият начин да осигуря безопасността си е да се опитам да намеря Граала и ако успея, шумно да обявя откритието си. Онези заинтересовани групи, за които спомена онзи… За мен това е единственият начин да ги неутрализирам. Трябва да намеря Граала, трябва да открия и разоблича убиеца. В противен случай чешитите ще пият и в моя памет.

— Господи, Артър, та ние дори не знаем дали той съществува!

— Някой обаче е убеден, че съществува.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Аз съм просто лаик, Тони. Може да ми потрябва истински учен, който да ми помага по пътя. Но ще трябва да бъдем внимателни. Не желая да те забърквам в тази каша.

— Разбира се. Ще направя всичко по силите си.

— Знаеш ли дали Холмс си е водил дневник за срещи?

— Нямам представа. Най-добре е да попиташ секретарката на факултета. Казва се Маделин, но той я наричаше Мади. Ще ти пратя номера й.

— Благодаря.

— И за бога, Артър, пази се. Не искам да изгубя още един приятел.

Историческият факултет на Оксфорд се намираше на Джордж стрийт, на известно разстояние от улицата, в забележителна сграда с фронтон, в която през 19-и век се е помещавала Градската мъжка гимназия — училището, в което е учил Т. Е. Лорънс, прочут като Лорънс Арабски.

Артър беше посещавал Холмс там, но никога не беше срещал Мади. Кръглоликата жена в прекалено широка блуза го покани в малкия си уютен кабинет и му предложи чаша чай от личния си електрически чайник. Очите й се насълзиха, когато стана дума за Холмс, и Артър бързо разбра, че той е бил любимият й професор.

— А вие как сте, господин Мелъри? — попита тя. — Професорът се изказваше много ласкаво за вас.

— Оправям се, благодаря. В понеделник се връщам на работа.

— Сигурна съм, че това ще ви помогне да откъснете мислите си от…

Тя се запъна и той побърза да й помогне.

— Несъмнено ще ми помогне.

После заговори по същество. Каза й, че Холмс е смятал да сподели с него някакво откритие, което направил наскоро за Граала. Дали има представа за какво може да става дума?

— Боя се, че не — отвърна тя. — Обсъждахме предимно факултетни въпроси, а не научни. Понякога ми даваше да набера някой негов ръкопис, но не и в последно време.

— А водеше ли си дневник за срещите или пътуванията?

— Имаше малък личен бележник, който винаги носеше със себе си. Уреждаше си сам пътуванията и срещите. По принцип не се занимавам с това. Полицията също се интересуваше от нещо подобно и преди няколко седмици претърси кабинета му, но без резултат.

— Никакви други бележки ли не е водил за графика си?

Тя отпи от чая.

— Има настолен календар, май там надраскваше по нещо.

— Мога ли да го видя?

— Не ми е разрешено — рече тя. — Деканът тепърва трябва да решава какво ще стане с кабинета му.

Артър й се усмихна по възможно най-топлия начин и възраженията й се стопиха.

— Елате. Не вярвам това да навреди на когото и да било. От полицията казаха, че са приключили с огледите.