Глен Купер - Възкресителят

— Писмата от Монсерат са изключително интересни, но онова, което търся, го няма в компютъра — каза накрая той.

— В такъв случай сигурно е изгоряло.

— Налагаше ли се да подпалваш къщата?

— Взломаджиите биха постъпили така, ако убият някого или се паникьосат.

— Добре, а сега ме чуй. Искам да продължиш да се скатаваш, както се изрази.

— Трябва да свърша едно нещо — каза Григс.

— Какво нещо?

— Да си довърша работата.

Харп го погледна разтревожено.

— Мелъри ли имаш предвид?

— Може да ме идентифицира.

Харп рязко стана.

— В този момент единственият шанс Граалът да бъде открит, докато съм жив, е свързан с Артър Мелъри. Възможно е Ендрю Холмс да му е разказал по-рано за откритието си. А дори да не го е направил, ако съм прав за Мелъри, той ще се опита да разбере какво е научил Холмс, а аз ще бъда плътно зад него. Слава богу, че не си го убил.

Григс стана и се извиси над дребния мъж.

— Може да ме идентифицира. Не вас, а мен.

Харп отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и напъха няколко хиляди лири в голям плик.

Григс го взе и го прецени на тежест в едрата си длан.

— Всичко това е добре, доктор Харп, но няма да успокои тревогите ми.

— А какво ще… успокои тревогите ти?

— Полицията от Темс Вали ще се нахвърли на случая като куче на кокал. Нямат много тежки престъпления на своя територия. Имат двама основни следователи, инспектор и сержант. Направих някои справки. Досега не са се огъвали, но е възможно да бъдат огънати. Тревогите ми ще се успокоят, ако краката им затънат в калта.

— И каква е цената?

— Предполагам, че около петдесет.

— Петдесет хиляди лири са много пари.

— Петдесет за инспектора и още толкова за сержанта. А и аз не искам да се чувствам по-малоценен от тях.

Харп повдигна театрално вежда.

— И без това ти плащам доста добре.

— Не си спомням убийството да фигурира в длъжностната ми характеристика.

Харп обмисли възможностите си.

— Ще получиш парите утре сутринта.

— Ще им ги предам чрез посредник. Няма да се споменат никакви имена. Смятам да помогна на полицията и по друг начин. Взех някои сребърни вещи от къщата, сред които и надписана чаша, подарък на Холмс от негови колеги. Ще ги тикна в ръцете на някой наркоман, който несъмнено ще се опита да ги заложи. Появата им ще подкрепи версията за грабеж. Ако Мелъри продължи да говори за Граала, полицията ще намери историята му за смахната.

— Е, тогава оставям нещата в твои ръце.

— Но въпреки това се налага да се погрижа за Мелъри.

Харп погледна високия мъж в очите.

— Не се безпокой. Ще имаш тази възможност. Но когато аз кажа, не по-рано. Ясно ли е?

Григс не отговори веднага и това не се хареса особено на Харп.

— Попитах, ясно ли е?

— Ясно.

Григс стана от креслото.

— Мога ли да попитам нещо?

— Давай.

— Защо Граалът е толкова важен за вас? Холмс каза, че дори да бъде намерен, просто ще се озове в някой музей.

Въпросът подейства на Харп като шамар. Григс никога досега не го беше предизвиквал за каквото и да било и определено не бе демонстрирал подобна фамилиарност. Да не би убийствата да бяха разклатили баланса помежду им?

Замисли се как да отговори и накрая просто рече:

— Не е нужно да знаеш, за да си свършиш работата. Ще ти кажа обаче едно — ако бъде намерен, Граалът никога няма да отиде в музей.

Артър се събуди от приятното чуруликане на птици навън и сънено слезе долу да включи машината за кафе. Докато ароматната напитка капеше в чашата, той излезе от задната врата да види как я кара природата. Леко ръмеше, а градината бе потънала в зеленина.

Докато счупеният череп, пукнатото ребро и раздразнените му дробове се оправяха, той постепенно възстановяваше предишната си активност. Винаги се бе поддържал в добра форма — тичаше, караше колело, обикаляше провинцията с металотърсача си — и периодът на бездействие не го беше оставил немощен. С благословията на доктора вече излизаше да потича малко, като пазеше наранения си гръден кош.

Къщата му беше уютна постройка на доста оживена улица в Уокингам. Шумът обаче никога не го беше дразнил, тъй като го чуваше само през почивните дни, когато си позволяваше да спи повече, но след едномесечния престой у дома започваше да си мечтае за някое по-тихо местенце.

Къщата му пасваше идеално — нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Използваше най-малката спалня като кабинет и беше обзавел долния етаж със стари мебели. Родителите му бяха починали, преди да навършат седемдесет — баща му Артър старши от сърце, а майка му от рак. Тъй като нямаше братя и сестри, с които да дели спомени, на Артър му харесваше да вижда в дневната и трапезарията някои от познатите вещи, с които беше израснал. Напълни библиотечните шкафове с томовете, събрани от баща му — история, геология, археология и пътеписи, както и хубава колекция за крал Артур, която самият той допълваше от време на време с нови придобивки.