Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Значи хидропланът е пропукан, така ли? Е, вече съм много по-спокойна. — Тя посочи с палец назад. — Ще обръщаш ли вече, или летим за Канада?

— Все още искаш да си върнеш онази книга, нали?

Тя сви рамене, погледна през десния прозорец и впери очи в мрака. Кой знае защо, в съзнанието й изскочиха всички глупави университетски събирания. Претенциозните научни разговори… Надутите пози… Чашите шардоне… Безмълвното прибиране вкъщи със синия им мерцедес. Дейвид, усамотен в собствения си свят. Тя, удовлетворена от спечелването на някаква отдавна забравена интелектуална схватка.

Обърна се към Джейми и го плесна по коляното.

— Добре. Да вървим да си върнем книгата.

Катлийн погледна през десния прозорец и на бледата светлина на зората видя Лох на Кийл. Макар да бяха на голяма височина, вълните се виждаха ясно — дълги сиви стени, достатъчно високи, за да потопят повредения хидроплан, поне според нея.

Камерън беше прелетял два пъти над „полосата за кацане“, както я нарече, за да проучи района за препятствия и да прецени посоката и скоростта на вятъра по вълните. Сега спусна задкрилките, сниши хидроплана и от булото на мъглата се появи остров Орша.

Катлийн се наведе напред и присви очи. Стори й се, че на около четиристотин метра от югоизточния бряг на острова мъглата се сгъстява в неясен силует. Сянката постепенно придоби форма и се превърна в бяла яхта, очевидно излязла на сушата.

— Виждам я — каза Джейми, без да я поглежда.

— Кацал ли си някога в Лох на Кийл? — попита тя, докато хидропланът захождаше.

— Не точно. От друга страна, тази нощ направих много неща за пръв път — отвърна той.

После намали скоростта, спусна задкрилките още повече и натисна щурвала напред. След секунди водата зашиба поплавъците на хидроплана.

— Не съм сигурен в това гадно време — отбеляза Камерън. — Преди да излетим не обърнах особено внимание на момчетата от контролната кула в Оубън. Не съм регистрирал план за полета, а сега радиостанцията е повредена и…

В този момент Катлийн забеляза, че нещо е привлякло вниманието му. Проследи погледа му и отначало не различи нищо, но след няколко секунди мъглата се разсея и тя видя преобърнатия зодиак и мъжа до една скала.

— Мислиш ли, че още е жив?

Джейми й подаде бинокъла.

— Провери.

Катлийн вдигна бинокъла и след малко каза:

— Не мърда. И стиска някаква оранжева кутия. Басирам се, че книгата е вътре.

— В момента единствената ми цел е да се добера до брега — отвърна Камерън. — При такъв вятър хидропланът е почти като платноходка. — Той леко увеличи мощността. — По дяволите, вятърът ни подхвърля във всички посоки. А и онези скали покрай брега! Прекалено е бурно, за да слаломирам между тях.

Погледна я и попита:

— Как си с плуването?

— Какво?!

Той се ухили.

Катлийн нямаше представа какво е намислил този побъркан, ала досега му играеше по свирката… Играеше му по свирката ли? По дяволите, направо се държеше като Бони към Клайд — само че дори Бони си имаше граници.

— Виж сега, искам книгата, обаче нямам намерение да плувам в ледената вода, за да я взема — заяви тя. — Няма да плувам! Ясно ли е?

Камерън отметна глава и избухна в смях.

— Стига си увъртала. Кат. Просто ми кажи какво искаш. — Все още ухилен, той поклати глава. — Имам надуваема лодка. Ще закотвим хидроплана на петдесетина метра от брега и ще слезем на сушата с лодката.

Без да обръща внимание на студения вятър, полковник Деджагър се провеси от вратата на хеликоптера и включи бинокъла за нощно виждане. Напразната борба на зората с шотландските облаци даваше сивкава светлина, осейваща пейзажа под тях с подвижни сенки. Тресавищата на Мъл на запад продължаваха да тънат в мрак.

Бяха прелетели над две села край бреговете на Лох Скридийн, Торанс и Пеникрос и сега наближаваха малкия полуостров Еърд ъв Кинлох. Полковникът погледна закачената за бедрото му карта. На червеникавата светлина от кабината, щадяща приспособилите им се към тъмнината очи, видя, че почти са стигнали до залива Дюарт. Ако скоро не забележеха кола на пътя, щяха да завият на запад над полуостров Ардменах. При тази скорост щяха да изминат трийсетте километра за няколко минути.

Продължи да наблюдава неравния терен с бинокъла. Долу нямаше жива душа. Само пуст тесен път.

Погледна си часовника. Техният обект не беше имал време да преплава Йонския залив и после да пресече Мъл в тъмното. Не и по този път.