Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Запали двигателите и поеми на запад. Знаеш накъде. — Погледна си часовника. — Още поне час и половина ще е светло. Как е времето?

— Бреговата служба съобщава, че бурята отминава на запад, саид. — Туарегът се поклони, излезе от салона и се заизкачва по стълбата към горната рубка. След малко се задействаха компресорите.

Макгрегър се сепна.

— Къде ме водиш, за бога? — Удари с юмруци по масата. — Настоявам да ми кажеш!

Раймон извади от пояса си револвера, „Смит & Уесън“, магнум 357-и калибър.

— По-спокойно, Иън. Пийни още едно. — Остави револвера на масата. — Ще се насочим на запад и ще влезем в Калф ъв Ман.

— В залива има само някакъв тъп резерват за птици. Октомври е. Там ще е абсолютно пусто.

— Знам.

— Да… прекосим Ирландско море по тъмно?! — Макгрегър се ококори. — Ти ще ме убиеш и ще ме хвърлиш през борда!

Двата двигателя на „Жералда“ заработиха с гърлено боботене.

— Няма нужда да те убивам — отвърна Тренкавел. — Просто за известно време ще те изолирам. — Наведе се напред и наля на пленника си още едно уиски. — Маги — така се казваше сестра ти, нали?

Археологът кимна.

— Ако искаш пак да я видиш, ще ми разкажеш всичко, което ти е известно за находката на Йона. — Раймон вдигна револвера и го насочи към него. — Всичко, Иън. И не ме лъжи, иначе наистина ще те хвърля на рибите.

Хидропланът отново се раздруса от поредната въздушна дупка и Катлийн се вкопчи в ръкохватката на тавана. Вече летяха от час и нещо, но заради отвратителното време й се струваше много по-дълго.

Тя погледна през десния илюминатор и с изненада видя, че летят почти наравно с величествения връх Бен Мор. Набраздените от ерозия планински склонове се спускаха стръмно към пенливите води на Лох Скридийн. Оттатък се простираше скалистият сиво-зелен пейзаж на остров Мъл, който сякаш се движеше и огъваше заради ивиците пречупена светлина.

Пак попаднаха в турбуленция и зъбите й изтракаха. Не биваше да гледа надолу. Имаше едно-единствено желание: да се махне от този летящ музеен експонат.

— Наближаваме ли вече?

Джейми Камерън смъкна тъмните си очила и се усмихна.

— Почти преполовихме полуостров Рос ъв Мъл. При по-хубаво време оттук се вижда Йона. — Той я потупа по коляното. — Още малко. Обещавам.

Археоложката отблъсна ръката му.

— Долу лапите!

— Аз само… Не исках да… — Камерън стисна устни, впери очи напред и пак си сложи очилата. — Зависи откъде ще минем. Йонският залив е малко на запад от нас. На няколко минути път. Ако заобиколим… — Той погледна надясно и изведнъж присви очи.

— Какво има? — попита Катлийн.

— Нататък се надига буря.

Тя се обърна на север и видя над скалистия нос на полуостров Ардменах стена от черни облаци. В този момент свирепият вихър погълна островите Гометра и Ълва и Катлийн усети в устата си кисел вкус на страх.

— Това пък откъде се появи, по дяволите? — изруга пилотът и изтегли щурвала.

Хидропланът рязко полетя надолу и стомахът на археоложката подскочи към гърлото й.

— Какво правите?!

— Заобикалям от юг. Вече и дума не може да става да кацнем в Лох Латийх. Бурята се надига от залива като вятърен тунел. — Камерън поклати глава. — Не искам да попаднем в такава вихрушка, докато се приводняваме.

— Тогава какво ще правим?

— Или ще се върнем в Оубън, или ще кацнем в залива. — Обърна се и я погледна. — Вие сте клиентката. Изборът е ваш.

— Вие сте пилотът! Решавате вие!

На лицето му се изписа дяволита усмивка.

— Ако бях на ваше място, щях да си затегна колана.

Спуснаха се още по-ниско и пилотът взе микрофона.

— Оубън, тук Груман Голф-Браво-Сиера-Ромео-Ромео, полет за Йона.

— Тук контролна кула Оубън — разнесе се от кръглия високоговорител на тавана гласът на авиодиспечера. — Казвай, Голф-Браво-Сиера-Ромео-Ромео.

За Катлийн репликите, които размениха по-нататък, бяха по-скоро неясен шум, отколкото смислен разговор, освен че оубънският диспечер им пожела късмет. Пред очите й хищната черна буря се спусна над остров Литъл Колонсей и тя стегна предпазния си колан още по-здраво.

Само късмет нямаше да им е достатъчен.

Йона едва се различаваше зад дъждовните пелени. Археоложката се вгледа напрегнато и успя да види тесния залив, разделящ островите Мъл и Йона. Вълните се гънеха като бели дипли, но когато самолетът се спусна по-ниско, се превърнаха в тъмносини грамади, разбиващи се в дълбоки бездни само за да се издигнат отново в поредната връхлитаща стена.