Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Разбираше, че епископът се е измъчвал от угризения. Ужасяващото съдържание на писмото очевидно бе довело клетата му сестра до безумие. Когато за последен път я видели жива, тя разкъсала дрехите си и се втурнала във вилнеещата навън буря, като крещяла богохулства. След няколко седмици овчари я намерили на планинско пасище, замръзнала гола до един стълб. Полудялата и гуменка била забила в гърдите си грубо направен дървен кръст.

Кардиналът не се съмняваше, че преди пет години от Тайния архив на Ватикана са откраднали тъкмо второто писмо — онова, което бе докарало игуменката до лудост. От гибелта на игуменката до тази на заклания стар свещеник бяха изтекли повече от хиляда години, ала за Памфили телата на двамата бяха паднали в един и същи гроб.

Раймон Тренкавел се протегна, доколкото му позволяваше купето на седана „Воксхол“, погледна си часовника и отново насочи вниманието си към триетажната сграда от отсрещната страна на Уестфери Роуд. Наблюдаваше лабораторията „Брайтън“ повече от час. Моментът беше настъпил.

Той свали наследствения си пръстен и го пъхна в джоба на кафявия си кадифен панталон. После си сложи очила с телени рамки и се погледна в огледалото. Със сивия пуловер и оръфаното вълнено сако имаше вид на типичен университетски преподавател.

Слезе от колата, вдигна поглед и видя буреносните облаци, носещи проливен дъжд над тъмносивата Темза. Отвори чадъра си, пресече улицата и влезе в модерния комплекс. Подмина желязната скулптура, изобразяваща летящи птици, и мина през въртящата се врата.

— Добре дошли в лабораторията „Брайтън“ — каза иззад мраморния плод охранителят, без да откъсва очи от книгата, която четеше. — Документите ви за самоличност, моля.

Раймон му подаде служебна карта от Университета на Северна Каролина и шофьорска книжка от същия щат, американски паспорт и карта на гост професор в Лондонския университет. Парижкият гангстер Лазар Крос — поредният обитател на бащиния му престъпен свят — можеше моментално да се свърже с най-добрите фалшификатори в Европа.

Докато охранителят оглеждаше документите му, Тренкавел си спомни как Крос го погледна с единственото си око и му каза: „За вас е безплатно, mon ami. Приемете го като жест в памет на баща ви. — Вдигна чашата си коняк и прибави: — Не познавам друг човек, който може да изплаши и ангел така, че да го накара да се отрече от Бог“.

Охранителят го погледна и се усмихна.

— Всичко е наред, професор Янус. Но какво търси един янки в лабораторията „Брайтън“?

Тренкавел отговори на усмивката му. „Янки“ — това му харесваше.

— Търся доктор Макгрегър. — Харесваше му да произнася думите с аристократично южняшко провлачване.

— Той е долу в ТАМС залата — отвърна охранителят. — Ще му се обадя.

— Няма нужда. Ако е възможно, бих искал да разгледам ТАМС.

— Това е просто едно голямо помещение с един адски огромен апарат. Но щом проявявате интерес… — Мъжът сви рамене. — Слезте с асансьора на ниво Бе три. После тръгнете по жълтата линия в коридора.

Докато се спускаше в подземната част на лабораторията със светлия модерен асансьор, Раймон се наблюдаваше в огледалото. Както обикновено, не можеше да не обърне внимание на хоризонталния синкав белег на брадичката си. Баща му държеше да тренира фехтовка с истинска сабя. И естествено, гадният садист му забраняваше да използва предпазители и маска.

Вратата на асансьора се отвори и той последва жълтата линия по коридора до двукрила метална врата, носеща символа за радиоактивност. На двата прозореца пишеше: „Тандем масспектрометър“.

Тренкавел влезе и се озова на площадка, от която се спускаше бетонно стълбище. Под него се намираше огромната зала, в която се помещаваше ТАМС.

В средата на помещението се издигаше грамадният ускорител, чиито масивни канали се извиваха из просторната лаборатория. Петима лаборанти с бели престилки обикаляха по пътеката над апарата, а неколцина други правеха настройки на голям компютърен терминал по-близо до входа.

Един от мъжете не носеше бяла манта. Беше на средна възраст, с тъмен костюм, рошава рижа коса и гъста брада. Раймон го позна въпреки неясната снимка, която беше получил по факса от своя съучастник на Йона.

— Професор Макгрегър? — повика го Тренкавел, докато се спускаше по стълбището. — Аз съм Питър Янус, приятел на Катлийн Филипс. — Протегна ръка. — Тя ме помоли да ви навестя.

Макгрегър свъси рунтавите си ръждивокафяви вежди и стисна ръката му.