Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Така изглежда. — Обърна се към Катлийн и се усмихна. — Ти се прояви като смел ко-пилот. Кат. За мен ще е чест да летя с теб навсякъде и във всякакво време. А сега, ако ме извините, трябва да привържа хидроплана.

И забърза към самолета си.

Боботенето на двата двигателя МТУ 760 се усили. Океанът вероятно се беше успокоил достатъчно, за да позволи на Каосен да увеличи скоростта.

Тренкавел се обърна към госта си.

— Приятно ли ти е моето гостоприемство, Иън?

Макгрегър повдигна чашата си, но не отговори.

— Е, разказвай — продължи Раймон и наля на професора още едно уиски. — Значи наистина си чел онази книга, така ли?

— Само няколко страници.

— Достатъчно, за да се увериш в… — Тренкавел се наведе напред. — В точността й.

— Откъде ти е известно толкова много за нея?

— Отговори на въпроса ми.

— Ами, да — потвърди Макгрегър. — Монахът е удивително точен.

Раймон потупа ксерокопията на компютърните разпечатки.

— Резултатите от радиовъглеродното датиране определят възрастта й на около хиляда и двеста години. Нали така?

— Според хората на Маги стандартната грешка е седемдесет и пет години — поради променливото ниво на космическа радиация.

— Значи книгата е написана…

— Анализираните пергаментови проби датират между седемстотин и трийсета и осемстотин и осемдесета година. Анализът на мастилото даде същите резултати.

— Следователно книгата наистина е автентична.

— Е, пергаментът и мастилото определено са автентични. Изследвахме кодекса с бинокулярен микроскоп. Писан е с перо. Със закалено с огън перо, което показва, че писарят е местен.

Макгрегър посочи куфарчето с дебелия си показалец.

— Освен резултатите от анализите на мастилата и пигментите вътре ще намериш лулата и кесията ми с тютюн.

Тренкавел извади разпечатките и остави лулата и тютюна пред професора.

— Цялата тази информация пратена ли е на Йона?

— Пратих ксероксите по куриер. Колегите ми вече би трябвало да са ги получили, заедно с писмения ми доклад.

Докато археологът пълнеше лулата си, Раймон прегледа данните и бързо установи, че анализите са били извършени експресно, но изчерпателно.

— Хроматографският анализ показва, че е използвано желязно — галово мастило, смесено със сажди за по-тъмен цвят — прочете Тренкавел. — Методът е типичен за осми — девети век.

Макгрегър издиша облак синкав дим.

— Такова е и нашето заключение. Подай ми онзи жълт лист.

Раймон му го подаде, седна и изпружи крака върху масата.

— Я да видим… — Археологът зачете. — А, ето. Според химическия и рентгенофлуоресцентния анализ на пигмента на миниатюрите свързващото вещество е от белтък с малко акациева смола. Самите пигменти са железен оксид от хематитови кристали и богата на желязо почва, както и минерален цинобър. Регистрирани са и корен от брош и златна боя от рибя жлъчка и орехова кора. За лилавите и сините тонове са използвали сенилна трева и лапис лазули. Всичко това напълно се вписва в ранно средновековната британска миниатюристика през осми — девети век. Адски е трудно, ако не и невъзможно да се фалшифицира. Има още доказателства за автентичността на книгата. Да продължавам ли?

— Значи твоето професионално мнение е, че книгата наистина е написана преди хиляда и двеста години, така ли?

Макгрегър замислено прокара показалец по рамките на очилата си, после го погледна.

— Като се има предвид археологическият й контекст, направо си е изумително, но съм готов да си заложа главата, че книгата е написана от монах през девети век.

— Интересен избор на думи.

Професорът присви очи.

— Ще ме убиеш, за да не предупредя колегите си на Йона, нали?

— Значи книгата още е на острова.

— Не. Вече е в… Глазгоу. В университета.

Макгрегър отпи глътка скоч, за да избегне погледа на Тренкавел. Книгата несъмнено още се намираше на Йона. Иначе неговият човек щеше да му съобщи.

— Не ти вярвам, Иън.

Археологът се зачерви и очите му заблестяха.

— Хич не ми пука дали ми вярваш! — После гневът му сякаш се стопи и устните му се извиха в странна усмивка. — Даже да се опиташ да се добереш до книгата — той се наведе напред, — ще те изпреварят.

— Кой? — Тренкавел рязко смъкна краката си от масата и плъзна ръка към револвера. — Кой ще се опита да ми отмъкне книгата?!

Ироничната усмивка на Макгрегър стана още по-широка.

— Ватиканът — тихо произнесе той.

— Ватиканът ли? — Раймон се олюля назад като ударен с юмрук. — Защо й е на Църквата да се забърква в такова нещо?