Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Тя се прокашля и продължи:

— От горния край на книгата в ръката му излиза… не, по-скоро… по-скоро разцъфва изображение на космоса, изпълнено в по-тъмносини нюанси. Боята вероятно също е от лапис лазули. На този нощно син фон са пръснати множество звезди и полумесеци от златен прах със свързващо вещество. Две мънички фигури притеглят изсипващия се космос към двата срещуположни края на миниатюрата: бял ангел и червен крилат дявол. Боите сигурно са от счукан опал и карнелиан със свързващо вещество. От центъра на водния басейн, до който стои монахът, се издигат… Сини кълба. Изброявам тринайсет. И всяко кълбо е покрито с бели валма като… като облаци. Сякаш художникът е изобразявал Земята, но…

О’Брайън я потупа по рамото и прокара показалец по гърлото си.

Катлийн изключи диктофона.

— Какво има?

— Чуваш ли се какво говориш? Ако книгата действително е автентична, как някакъв монах през девети век може да е виждал Земята кръгла — кръгла, подчертавам, след като по онова време се е смятало, че светът е плосък — при това наблюдавайки я от… да речем… от Луната?!

Тя се изправи и опря длан на хълбока си.

— Ние сме археолози, Том. Работим с факти, с категорични доказателства, а не с…

— Не с какво, Кат? С магии ли? С фантасмагории? — За миг кафявите му очи сурово се впериха в нея, после по лицето му бавно плъзна усмивка. — Добре, запази своя научен скептицизъм… поне засега.

Катлийн продължи да го гледа още малко, след това сви рамене и отново включи диктофона.

— Всяко синьо кълбо последователно се издига от водния басейн и пропорционално се смалява, отдалечавайки се към четвъртата и най-малка рамка. Всички са представени така, че да изглеждат зад монаха. Там те изчезват в миниатюрно зелено поле, разположено под слънчев диск от златен прах. Срещу Слънцето е нарисувано кръгло черно тяло със същата големина — като негов тъмен огледален образ. Това черно слънце вероятно също е от счукан гагат със свързващо вещество. Слънцата разделят полето на две: едната половина е осветена, другата е в сянка.

Тя изключи диктофона и се обърна към своя приятел.

— Ангелът и дяволът, светлата и тъмната половина на полето, златното и черното слънце — всичко говори за дуализъм. В скандинавската митология брезовата горичка символизира прераждане, а келтите вярвали, че брезата гони зли духове. Само че тук не виждам абсолютно никаква християнска символика. А ти?

О’Брайън безмълвно обърна листа и отвори книгата на първата страница с текст.

Известно време двамата мълчаливо я наблюдаваха, после археологът посочи.

— Обърни внимание на големината на келтското курсивно писмо. Ако го гледаш с невъоръжено око, текстът се вижда само като бледи, едва различими чертички. Не може да се чете без микроскоп.

— При какво увеличение?

— За да се чете и превежда спокойно, шейсет пъти.

— Шейсет пъти?! — Катлийн отново насочи поглед към кодекса и усети треперене под лъжичката. — Как е възможно този човек да е направил такова нещо преди хиляда и двеста години, Томи? Искам да кажа, кодексът е написан… написан на ръка… с микроскопично писмо!

О’Брайън притегли електрическата лупа към книгата. Макар и по-слаба от микроскопа, с нея спокойно можеха да анализират типа на писмото и уникалния почерк на писаря.

— Въпросът не е само в миниатюрния размер на буквите — отвърна той. — А и в цялостния вид на курсива. Виж идеалната му прецизност, правилните равни линии, съвършено еднаквите клиновидни засечки. Дължината на горните и долните камшичета никога не се променя. И отбележи свързването на лигатурите със съответните букви.

— Изглеждат абсолютно еднакви — почти прошепна Катлийн. — Навсякъде.

Том нагласи показалката и скръсти ръце.

— През осемнайсети век композиторът Антонио Салиери проучил първите чернови на Моцартови композиции. Когато видял, че няма никакви корекции, никакви промени, изпълненият със завист италианец произнесъл нещо от рода на „Сякаш от нотите на тази музика ме гледаше транскрибираният от Моцарт Божи разум“.

Археоложката също впери очи в кодекса.

— И това миниатюрно писмо продължава стотици страници, така ли?

— Поразително, нали? И звучи… Е, звучи невероятно, обаче изглежда, че монахът го е написал на един дъх.

— Какво?!

— Среща се пренасяне, естествено, но не и символи за пренасяне, Кат. Не е имал време за това. Като че ли се е…

— Надбягвал с времето ли?

О’Брайън стисна устни и присви очи.