Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Това, което каза току-що, е извънредно интересно… Дори е истинско откритие!

— Какви ги говориш, по дяволите?

Той се усмихна, ала в изражението му нямаше нищо весело.

— Ще видиш.

— Да се залавяме за работа. — Катлийн взе пинсетата и отново обърна на първата страница. — Тази украса предполага божествено вдъхновение. Така де, виж как ангелът и дяволът разделят космоса.

— Забеляза ли лицата им? — попита О’Брайън. — Дяволът се усмихва, а ангелът плаче.

Тя пак обърна на страницата с текст и се вгледа в първата буква, Б — голяма и богато орнаментирана заглавка. Тя се състоеше от изображение на монах, взираш се във вихрен въртоп от същите онези сини кълба. На двете му рамене седяха ангелът и дяволът. Още по-странно: в краката му се виеше зелена змия.

Катлийн замислено прокара дългите си пръсти по гладкия пергамент. После завъртя лабораторната табла с книгата под микроскопа, включи лампата му и се наведе над двата окуляра.

— Подравняващото надупчване явно е направено след сгъването на двойните листове на коли, което определено е типично само за ранно средновековните келтски ръкописи — заяви тя, след като известно време изучава книгата.

Том кимна.

— С Иън стигнахме до същото заключение.

Археоложката фокусира уреда върху заглавката, за миг хвърли поглед към списъка с ключови думи, преведени по-рано от О’Брайън, и бавно зачете на глас хиберно-латинския текст:

— Книгата започва с „Броихан написа тия слова. Яви ми се това видение през есента на единайсетата година от понтификата на негово светейшество Лъв Трети…“

— Осемстотин и шеста година — прекъсна я колегата й.

— Видение ли? — изправи се Катлийн. — Какво видение?

Том погледна през микроскопа и плъзна малката пластмасова показалка по полето на ръкописа.

— Знам, че за разлика от тъпаци като нас ти нямаш нужда от Шамрок, за да преведеш текста — заяви професорът с лукава усмивка, когато намери търсеното място. — Така че просто прочети откъса, който съм отбелязал.

Тя отметна гъстата си руса коса зад раменете си и отново погледна през окулярите. Под мощните лупи на микроскопа тънката като косъм кафява показалка приличаше на повалена секвоя в сравнение с миниатюрните букви. Археоложката седна на столчето, което й придърпа О’Брайън, и настрои фокуса. После зачете думите, написани от монах, живял на този брулен от ветровете остров преди хиляда и двеста години.

Вторачен в синината върху опакото на дланта си, Даниъл Касиди забеляза, че прилича на лъчи, излизащи от показалеца му и водещи към китката. Нямаше спомен да го е заболяло навремето, но помнеше, че се изненада от разтърсващата сила, стрелнала се по металния лост.

Сви юмрук и тъпата болка го върна към преживяното предишната нощ…

— Защо го правиш? — попита чернокожият старец, когато човекът на Касиди го принуди да коленичи.

— Спомняш ли си времето, когато се прехранваше със сводничество? — Той размаха ключа тип „лула“ над главата на беззащитната си жертва. — Спомняш ли си как застреля един ирландски хлапак, Лиам Касиди, задето те опердаши, за да избави някаква курва от поредния ти побой? — Касиди го изрита в лицето. — Ти простреля брат ми в окото, гадняр скапан!

Старецът с усилие се надигна на колене и избърса кръвта от устните си.

— Боже господи! — възкликна той и предпазливо заопипва носа си, който бързо се подуваше. — Това беше преди повече от четирийсет години бе, човек! Четирийсет години!!!

Касиди се усмихна.

— Знам. Както се казва, търпението е добродетел.

После с всички сили замахна с гаечния ключ и заудря сивата глава на стареца. Черепът се пръсна и отвътре разцъфна розова мозъчна тъкан.

— Лиам, аз… аз… — Касиди се облегна на тухлената стена на порутената къща да си поеме дъх. — Аз обещах над гроба ти да очистя това негро. И го направих, а, малкия?

Гласът на секретарката му от интеркома го откъсна от опръсканата с кръв уличка.

— Господин Касиди, хеликоптерът е на десет минути. Да…

Той дълбоко си пое дъх, за да проясни ума си.

— Не. Ще посрещна кардинала, когато кацне.

— Както желаете, господине.

Касиди наблюдаваше как Памфили ровичка пълнения си омар и отпива глътка шардоне. Виждаше, че нещо измъчва стария му приятел. Кардиналът никога не пиеше много, а тази вечер беше обърнал две мартинита и сега продължаваше с вино.

Икономът влезе в разкошната трапезария, украсена с безценни гоблени.

— Желаете ли десерт, господине?