Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

— Горе-долу.

— Сигурно е било скъпо.

— Общо двайсет милиона.

— А сценката в погребалното бюро? Когато се представи за Уелър. Защо?

— Знаех, че ще изпратиш някого да види кой ще вземе праха. Трябваше да направя така, че да повярваш, че Часовникаря наистина е мъртъв. Най-добрият начин беше, ако адвокатът на семейството дойде да вземе тленните ми останки… и уведоми властите за твоя агент под прикритие. Така нещата се развиха много добре. Не го очаквах.

— Има нещо, което не разбирам. Лон Селито. Ти си го отровил, разбира се. Появил си се с пожарникарска униформа на мястото на нападението в „Белведере“ и си му подал кафето с отровата.

— О, и за това ли се досети?

— Арсенът е металоид. Били използваше само растителни токсини.

— Хъм, за това не се сетих. Меа кулпа. Кажи ми, Линкълн, като малък чел ли си книжки с ребуси? Винаги ли забелязваше скритата картинка?

Да, Райм беше чел такива книжки. И винаги забелязваше скритата картинка.

— И после си пуснал отрова в чантичката на Амелия Сакс — добави той.

Последва дълга пауза.

— И за това ли се досети?

Веднага щом се досети, че Часовникаря е още жив и вероятно стои зад нападението срещу Лон, Райм бе предупредил Сакс, Пуласки и Купър да внимават. Тя си спомни, че някой седнал зад нея в едно кафене, където имала среща със свидетел по случая с музея „Метрополитен“. После намерила второ шишенце обезболяващи в чантичката си.

— И това ли е арсен? — попита Райм. — Още не съм получил резултатите.

— Ще ти кажа, след като си се досетил. Антимон.

— Има още нещо, което не мога да си обясня. Опита се да убиеш Лон и Амелия и да хвърлиш вината на Стантънови. И ти си бил този, който се появяваше облечен като Били Хейвън на местата на убийствата. Когато си надничал през шахтата на Елизабет стрийт, пред ресторанта в Хелс Кичън, в сградата близо до „Белведере“. Нали?

— Да, точно така.

— Но защо… — Райм изведнъж замълча. Мислите се заредиха в главата му като избухващи фойерверки. — Освен ако…

— Май започваш да загряваш, а, Линкълн?

— Двайсет милиона долара — прошепна Линкълн. — За да купиш свободата си. Няма начин Стантънови или СВАС да са намерили толкова много пари, за да подкупят надзирателите и медиците. Не, не — те са странично занимание, в най-добрия случай. Някой друг е финансирал бягството ти. Да! Някой, който е имал нужда от теб за друга задача. Използвал си СВАС само за прикритие.

— Ах, моят умен Линкълн!

Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:

— Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Трябвало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.

— Точно така — прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай“.

— Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Проникването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до разплитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре. — Райм се замисли за още един факт. — Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“… Но сега признаваш всичко — добави бавно, разтревожено. — Защо?

— Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за никого. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Очевидно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.

Райм си представи как Часовникаря свива рамене.

— Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.

„Винаги си бил?“

Райм се изсмя:

— Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през задния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отрови уискито ми. Ти си го подал.

— Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблюдавах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.

Това изобщо не изглеждаше логично.

Но след миг Райм се досети:

— Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да разследвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?

Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:

— Или някое, което ще се случи? Идната седмица?

— Или идния месец, или идната година — каза Часовникаря, явно развеселен.

— Проникването в „Метрополитен“? Или друго?

Мълчание.