Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

И отброи.

Четири…

Три…

Две…

Едно…

В задната част на кафенето писна противопожарна аларма.

Хейл нахлупи вълнена шапка на бръснатата си глава и влезе в нетърпимо горещото заведение.

Никой не го забеляза — включително Амелия Сакс и събеседникът й — защото всички гледаха към кухнята, където преди двайсет минути бе заредил устройството. Преносимият димен детектор, оставен на една полица, изглеждаше стар (въпреки че не беше) и беше покрит с мръсотия. Работещите в кухнята щяха да го открият и да си помислят, че е забравен случайно там. Някой щеше да го свали от полицата, да извади батерията и да го изхвърли. Никой нямаше да обърне внимание на фалшивата аларма.

Амелия се огледа — както всички — за дим, но нямаше. Когато погледна отново към вратата на кухнята, откъдето продължаваше да се чува пищене, Хейл седна на един стол зад нея и докато оставяше куфарчето си на земята, пъхна шишенцето в чантичката й.

Нов рекорд — две секунди.

После се огледа, сякаш се колебаеше дали му се пие кафе с мляко в заведение, в което всеки момент може да избухне пожар.

Не. По-добре да отиде другаде. Пълният плешив мъж стана и тръгна към вратата, за да излезе на студа.

Пищенето спря — някой бе извадил батерията. Той погледна назад. Сакс се върна към кафето си, към записките си. Неподозираща за скорошната си смърт.

Часовникаря тръгна към станцията на метрото на Западна четвърта улица. Докато вървеше в студа, му хрумна интересна мисъл. Арсенът и антимонът са металоиди — имат общи свойства с металите и с неметалите — но са достатъчно твърди, за да могат да се оформят в трайни предмети.

Дали бе възможно, почуди се той, да се изработи часовник от тези отрови?

Каква забележителна идея!

Знаеше, че тя ще занимава плодотворния му ум седмици, дори месеци наред.

— Продължавай — каза Линкълн Райм.

Беше сам в салона на къщата си, говореше по телефона, включен на микрофон, и гледаше разсеяно един уебсайт за продажба на луксозни антики и произведения на изкуството.

— Ами… — измънка капитанът, намиращ се в главното управление на нюйоркската полиция (така наречената „Голяма сграда“).

— Какво „ами“? — сопна се Райм.

Той също беше капитан навремето, но никога не бе приемал сериозно чиновете. Само способностите и интелектът имаха значение.

— Малко е необичайно.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — помисли си. От друга страна, той самият бе работил като държавен служител и знаеше, че в света на държавните служители понякога се налага да шикалкавиш. Разбираше нежеланието на полицая.

Но не можеше да го приеме.

— Много добре знам, капитане. Обаче трябва да пуснем това съобщение. Заплашени са хора.

Малкото име на капитана бе необичайно. Дагфийлд.

Кой родител кръщава детето си така?

— Добре — пак измънка Даг, — обаче трябва да се редактира и прегледа…

— Аз съм го писал. Няма нужда да се редактира. А ти можеш да го прегледаш. Прегледай го веднага. Нямаме много време.

— Ти не ме караш да прегледам. Караш ме да го разпространя, Линкълн.

— Нали го видя, нали го прочете. Това е преглеждане. Трябва да действаме незабавно, Даг. Времето е изключително важно. От критична важност.

Капитанът въздъхна:

— Трябва да говоря с някого преди това.

Райм се замисли за възможните тактики. Нямаше много.

— Слушай какво е положението, Даг. Мен не могат да ме уволнят. Аз съм независим консултант, когото адвокати от цялата страна биха наели със същото желание, с което го прави нюйоркската полиция. Дори с по-голямо, и плащат повече. Ако не пуснеш прессъобщението такова, ама точно такова, каквото съм ти го изпратил, ще започна да работя за защитата и ще престана да приемам каквито и да било поръчки от полицията. И когато комисарят разбере, че работя срещу управлението, ти отиваш в частния сектор, а това означава в някое заведение за бързо хранене.

Райм не остана съвсем доволен от последния си аргумент. Можеше да прозвучи по-убедително. Но и това не беше зле.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше нужда от отговор.

След десет секунди:

— Мамка ти!

Изщракването от затварянето на телефона погали слуха на Райм.

Той се приближи с инвалидната количка до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Гледката му харесваше повече през зимата, отколкото през лятото. Човек би помислил, че е заради хората, които се наслаждаваха на летните спортове през хубавите месеци: тичане, летяща чиния, софтбол — занимания, от които той завинаги бе лишен. Но не, в действителност Райм наистина харесваше гледката.