Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Тези стъклени съдове със зловещото им осветление сега бяха наредени покрай стената в салона на Райм. Всичките без един — херметично запечатаната стъкленица с ботулиновите спори. Специалистите от центъра за биологична и химическа защита във Форт Дерик я бяха взели. Въпреки обичайното си собственическо отношение към веществените доказателства Райм не се противопостави срещу изземването точно на тази улика.

Криминалистът приключи с регистрирането на растенията в протокола на разследването (като забеляза, че водният бучиниш е особено красив) и се свърза с Фред Делрей, който водеше разследването от страната на ФБР. Обясни какво са открили. Ексцентричният агент измърмори:

— Е, този вече надмина всички. Чудех се къде са се скрили оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин. А те били на две пресечки от любимия ми китайски ресторант. „Хепи панда“. Онзи на „Канал“. Не, не „Хепи панда“ на „Мот“ или на Шесто. Оригиналната и единствена „Хепи панда“. Ам-ам. Какви вкусни медузи. Не, не, по-вкусни са, отколкото предполагаш. Хубаво, обади ми се, когато си готов с доклада.

След като затвори, Райм чу смях от другата страна на стаята.

— Това е доста добре — каза Мел Купър, загледан в компютърния монитор.

— Кое? — попита Райм.

Пуласки също се изсмя и обърна монитора към криминалиста. Беше отворил онлайн версията на „Ню Йорк Поуст“. Статията за Стантънови бе озаглавена: „Отровната писалка“.

Имаха предвид оръжието на убийствата, извършени от Били Хейвън.

Находчиво.

Купър и Пуласки продължиха да анализират и регистрират уликите от апартамента на Пам и студиото, и тайната квартира на Били. Райм се върна при работната маса.

— Ръкавица — извика.

— Искаш… — започна Том.

— Искам ръкавица. Ще пипам веществени доказателства.

С известно усилие болногледачът сложи една на дясната ръка на криминалиста.

— Сега дай това — нареди Райм.

Посочи тетрадката, озаглавена „Модификацията“, съдържаща подробности за отравянията: време, жертви, места, полицейски процедури, цитати от „Серийни градове“ и указания как да „предугади ходовете на предугаждащия“. Бележките бяха написани с красивия почерк на Били. Не беше изненадващо, имайки предвид художествения талант на убиеца, че приличаха на изящен древен ръкопис.

Райм бе прегледал тетрадката по-рано, но искаше да го анализира по-подробно, за да потърси други евентуални съучастници.

Том закрепи тетрадката на облегалката на инвалидната количка и с движения, къде по-тромави, къде по-елегантни, Линкълн Райм започна да разлиства страниците с функциониращата си ръка и да чете.

Пълният плешив мъж, с късо сиво палто, стъпваше по широкия тротоар с насочени настрани пръсти на краката. Носеше изтъркано куфарче. Малцина минувачи обръщаха внимание на физиката и походката му. Беше абсолютно безличен. Можеше да е бизнесмен, счетоводител, рекламен агент. Можеше да е мъгъл. Можеше да е Пруфрок.

Обичаше това място. Гринич Вилидж не беше скъп район като Сохо или Трибека, а по-скоро приличаше на обикновен жилищен квартал. Малката Италия бе преживяла своя възход и упадък, но Вилидж оставаше бастион на старите манхатънци, на странните, артистични наследници на европейски емигранти. Тук живееха семейства на — да — пълни, плешиви мъже и отпуснати жени, амбициозни, но скромни синове и умни дъщери. Той отлично се сливаше с обстановката.

А това беше добре — имайки предвид за какво бе дошъл.

Слънцето беше залязло и застудяваше, но поне небето бе чисто и снегът от последните няколко дни беше спрял.

Той спря пред витрината на „Кафе артизан“ и разгледа изцапаното меню. Това бе истинско класическо кафене. Италианско. Тук са правили капучино много преди „Старбъкс“ да се зароди като идея в главата на сиатълеца (не сицилианеца), който е основал веригата.

Мъжът се взря през преждевременно поставената коледна украса на замазаната витрина към една маса в дъното на салона, където един срещу друг седяха червенокоса жена с виненочервен пуловер и някакъв тип с официален костюм. Той бе слаб и приличаше на адвокат преди пенсия. Жената му задаваше въпроси и си записваше отговорите в малък бележник. Масата, изглежда, леко се клатеше — дървеното трупче под единия крак не си вършеше работата.

Пълният плешив мъж внимателно огледа двойката в заведението. Ако се интересуваше от секс (какъвто не беше случаят), жената сигурно щеше да му се стори привлекателна.