Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Амелия Сакс — жената, която се канеше да убие — бе доста красива.

Заради студа не изглеждаше подозрително, че мъжът носи ръкавици, и това бе добре дошло. Тези, които беше сложил, бяха черни и вълнени, защото кожените оставят уникални отпечатъци, ясни колкото тези на пръстите си. С други думи, проследими. Но вълнените — не.

Мъжът забеляза къде Амелия е оставила чантичката си — окачена на облегалката на стола й. Колко доверчиви бяха хората тук. Ако беше в Сао Пауло или Мексико Сити, чантичката щеше да е вързана за стола със свинска опашка — като онези, с които връзват торбите за смет или ръцете на арестанти.

Чантичката беше затворена, но това не го безпокоеше. Преди няколко дни бе купил същата като нейната и се упражнява, упражнява без край да пъхне безшумно нещо вътре (години наред тренираше трикове от илюзионизма). Накрая овладя фокуса достатъчно добре, за да може за три секунди да отвори чантата, да пъхне малкия предмет вътре и пак да я затвори. Сто пъти го бе направил.

Бръкна в джоба си и извади шишенце с разрешено за свободна продажба обезболяващо — същата марка като тези, които пиеше Амелия Сакс. (Знаеше това от шкафчето й с лекарства.) В миналото бе имала проблеми с остеоартрит и макар че напоследък не изглеждаше да има болки, тя гълташе от време на време по някое хапче.

Ах, на какви изпитания ни излага нашият организъм!

Капсулите в шишенцето изглеждаха съвсем като онези, които тя купуваше. Имаше обаче една разлика — всичките бяха заредени с уплътнен антимон.

Както арсена антимонът е прост химичен елемент, металоид. Името му идва от гръцки и означава „премахващ самотата“. В древни времена са го използвали за потъмняване на веждите и клепачите на развратни жени, включително Йезавел от Библията.

Той е много разпространен и полезен елемент, който се използва дори в съвременната индустрия. Но освен това антимонът — Sb, атомен номер 51 — е отнел мъчително живота на хиляди хора в хода на историята. Най-известната му жертва може би е Волфганг Амадеус Моцарт. (Не е ясно само умишлено или не. Трябва да питаме Антонио Салиери.)

При първите признаци за болка в оперираното й коляно, които рано или късно щеше да почувства, Сакс щеше да вземе две хапчета.

Но вместо облекчение те щяха да й донесат жестоко главоболие, повръщане, диария, изтръпване на крайниците.

За няколко дни щеше да умре — и медиите щяха да я обявят за поредната жертва на Били Хейвън, който е успял да пъхне отровата в чантичката й, преди да бъде обезвреден заедно с роднините си терористи.

Истината обаче беше, че Стантънови нямаха никаква вина за това предстоящо убийство.

Мъжът пред „Кафе артизан“, готвещ се да убие Сакс, се казваше Чарлз Веспасиан Хейл, макар че бе известен с много други имена. Едно от тях беше Ричард Логан. А отскоро се представяше като Дейвид Уелър — адвокатът, който възмутено бе подал сигнал в Нюйоркското бюро за разследване срещу младия полицай Рон Пуласки.

Единственото име, което харесваше обаче, бе това, което го описваше най-добре: Часовникаря — отразяващо както умението му да създава сложни престъпни планове, така и страстта му към часовниците.

Сега той погледна един от тях — цифров „Вентура SPARC Сигма MGS“, който струваше пет хиляди долара. Хейл притежаваше сто и седемнайсет часовника, повечето от които бяха аналогови дори да се захранваха с електроника или батерии. Имаше „Бом и Мерсие“, ролекси, ТАГ. Дори бе имал шанса да открадне един „Патек Филип — Калибър 89“ за шест милиона долара — прочутия юбилеен часовник по случай сто и петдесетата годишнина на фирмата. Този модел имаше повече екстри — прозорчета и циферблати, даващи допълнителна информация освен часа — от който да е друг, създаден в историята. Осемнайсеткаратовият шедьовър показваше неща като фазите на луната, колко заряд остава в батерията, месеца, температурата, на коя дата се пада Великден, съзвездия, настъпването на изгрева и цепеше секундата.

Хейл обаче реши да не краде този шедьовър.

Защо? Защото този „Патек“ беше антика. Сега бяха други времена. Аналоговата техника беше в историята. На него му трябваше доста време, докато го приеме, но преди няколко години, когато Линкълн Райм го арестува, най-сетне си даде сметка, че светът се е променил.

И Хейл бе възкръснал, за да посрещне новата зора.

Вентурата на китката му изразяваше това ново лице на отмерването на времето. Несравнимата точност на този модел му доставяше огромно удоволствие и му вдъхваше увереност. Хейл отново погледна часовника.