Брайан Хейг - Тайно разрешение

Всъщност Хуфнагел беше юридическата помощничка, която малко приличаше на саблезъб тигър. Реших, че няма да навредя нито на нея, нито на себе си, като заема името й. Ако някой се заинтересуваше твърде много от мен, щеше да му се наложи да обърне базата наопаки, докато търси мъж сержант на име Харолд Хуфнагел, а и двамата щяхме да бъдем в безопасност.

Излязох и отидох до склада, който Имелда си беше избрала за неофициален комуникационен център. Попитах дали може да използвам телефона. Дежурният нямаше нищо против. Обадих се в пресцентъра на Десета бригада, където вдигна някой си сержант Джарвис.

— Сержант, обажда се Бари Маклауд от редакцията на „Вашингтон Хералд“ — казах. — Случайно някой от моите репортери да е при вас?

— Да, сър — отвърна той много вежливо. — Дори двама.

— Опитвам се да се свържа с тях. Бяхме записали номерата им, но някой тъпак от нощната смяна ги е изгубил. Бихте ли ми казали къде са отседнали и на какъв номер мога да им се обадя?

— Добре.

Чух как изщрака по някаква клавиатура и предположих, че отваря файл.

— Ето ги — обяви.

— Чудесно, слушам и записвам — зарадвах се аз.

— Хе, точно така казваме и ние в армията — засмя се той. — „Слушам и записвам.“

Идваше ми да се ритна отзад.

— Ами да, сигурно — обясних. — И аз съм служил.

— Наистина ли? При кого? — попита той. Беше много приятелски настроен.

— Насам-натам, нали знаете как става. Намерихте ли номерата?

— Да, тук са. Значи Клайд Стърнър е в стая 201. Можете да се свържете с него на 232–6440. Джанис Уорнър е в стая 106, номерът е същият, но с тройка накрая. Наберете същия код, който сте използвали за Тузла.

— Страхотно, благодаря — казах и затворих.

Да видим сега, на кого да се обадя? Стърнър или Уорнър? Хвърлих една монета и се падна „ези“. Значи Клайд Стърнър. Вдигнах телефона и набрах номера на Джанис Уорнър. Винаги бих избрал някоя Джанис вместо някой Клайд.

Един вълнуващо мек глас каза:

— Джанис Уорнър.

— Здравейте, мис… или мисис Уорнър? — попитах много хитро.

— Мис. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се сержант Харолд Хуфнагел. Приятелите ми викат „Хари“. Познавах Джеръми Бърковиц.

— Хубаво, сержант. Аз също.

— Да, той беше страхотен човек. Много симпатичен. Срамота, че стана така.

— Не, Джеръми не беше страхотен човек. Нито пък симпатичен. Беше неприятен копелдак, но за останалото сте прав. Та защо се обаждате?

Това момиче ми харесваше.

— Всъщност има конкретна причина. Може би знам нещо, свързано с убийството му.

Настъпи дълга пауза, после тя каза:

— Май трябва да се срещнем.

— Да, бих искал — потвърдих и аз. — Наистина. Но има някои усложнения.

— Сигурна съм, че ще намерим начин да ги преодолеем. Беше се хванала на въдицата.

— Работата е там, мис Уорнър, че армията не обича сержантите от пехотата да разговарят с репортери. Особено за убийства.

— Разбирам — каза тя.

— Ще трябва да се срещнем тайно.

— Защо просто не дойдете в жилищните помещения на акредитираните журналисти? Ще измисля начин да ви вкарам.

— Няма да стане. Вашата сграда се охранява. Може да ни хванат. Ще запишат името ми и до един час ще бъда при полковника за обяснения.

— Добре, тогава какво предлагате?

— Да се срещнем довечера. В девет часа до входа на столовата. И елате сама, иначе няма да се покажа.

— Добре — съгласи се тя. — А, сержант Хуфнагел, ще бъда въоръжена. И съм много добър стрелец. Схващате ли накъде бия?

— Естествено, мис. Не съм си и помислял подобно нещо.

Гласът й беше мек и приятен, но характерът й — със сигурност не. Имах чувството, че мис Уорнър ще излезе интересен обект. Но ако дойдеше с жилетка за лов на патици, щях да се застрелям.

До срещата ни имаше още два часа. Тъй като нямах друга работа, се върнах в скривалището си срещу сградата на АНС. Останах там и наблюдавах повече от час. Няколко от компютърните маниаци, които бях видял в заседателната зала, влязоха и излязоха, но нямаше и следа от мистър Третърн или мис Смит.

Вече се канех да се откажа, когато от входа излезе високият и красив герой генерал Мърфи, когото не можеш да сбъркаш с никой друг. Един капитан от специалните части му отвори вратата, после тръгна в крачка край него. Предположих, че е личният му адютант. Мърфи сигурно беше прекарал в сградата поне час и половина. И какво го е привлякло в нея, за да го задържи толкова дълго?

Може би беше отишъл там, за да гледа записи от сателитите и да слуша прехванати радиопредавания. Но не ми се виждаше много вероятно. С тази мръсна работа се занимават лейтенанти и капитани, а не бригадни генерали. Далеч по-вероятно беше този негодник да е ходил да се среща с Третърн. Може би за да вземе нови списъци с хора за елиминиране. Или пък бяха разговаряли за мен. По дяволите, може би и аз бях включен в някой списък.