Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Добре, продължавайте — каза.

— Ето как ще работим. Вие ще ми дадете малко информация. После аз ще ви дам малко информация. Ако играете честно, ще получите история, от която ще ви спре дъхът.

— Не съм толкова лековерна, Щупнагел.

— Хуфнагел. Харолд Хуфнагел.

Много ми харесваше как звучи.

— Но ти можеш да ме наричаш Хари — добавих.

— Да не си военен полицай?

— А, не. Нямаш право да познаваш.

— Откъде да знам, че информацията ти за смъртта на Бърковиц е надеждна?

— Бях един от вътрешните му източници. Дадох му голямата история и го удушиха.

Тя кимна.

— И това ли е всичко? — попита с известно съмнение.

Трябваше да й се признае, че не спира да опитва.

— Хайде, мис Уорнър. Играеш ли, или не?

Тя спря и ме загледа. Не можех да разбера какво мислеше. Както вече споменах, очите й бяха много интелигентни, но не изразяваха почти нищо.

— Добре, ще пробваме — заяви накрая. — Ти ми даваш малко информация и аз ти давам малко в замяна. Нали така?

Ситуацията ми напомняше детска игра. Покажи ми я и аз ще ти го покажа. Веднъж опитах. Бях на шест. Но момиченцето ме убеди да си го покажа пръв, после се разсмя, избяга и разказа на всичките си приятелки какъв глупак съм.

— Не, ти първа — настоях, защото още ме болеше от този спомен.

— Има ли нещо конкретно, от което се интересуваш?

— Всъщност да. Случайно знам, че Бърковиц е работел по нещо голямо. Защо в последната му статия нямаше никакъв намек за това?

— Не съм сигурна какво имаш предвид. Бърковиц работеше по няколко истории едновременно.

— Хайде де. Не ме будалкай. Говорим за масовото убийство в Косово.

Тя изглеждаше искрено объркана.

— Ами той изпрати текст във вестника вечерта, когато е бил убит.

— Точно така — казах. — Но статията, която излезе следващия ден, беше въздух под налягане. Последния път, когато разговаряхме, той спомена за някакво голямо разкритие.

Тя сякаш ме гледаше с други очи, все едно разговорът ни беше направил неочакван завой и беше навлязъл в несигурна територия.

— За това ли си помагал на Бърковиц? Масовото убийство в Косово?

— Може би — отвърнах.

Тя наклони глава встрани.

— Не знам какво е станало.

После добави:

— Нека проверя във вестника какъв е бил последният текст на Бърковиц. Понякога редакторите режат много.

Недоверчиво поклатих глава.

— Не биха изрязали толкова важно нещо.

— Не бъди сигурен. Понякога са вбесяващо произволни при редакцията. Може би са сметнали, че източниците му са несигурни или имат лоша репутация. Бърковиц често действаше прибързано.

— Добре, провери — казах. — Но по-скоро.

— Защо? Бързаш ли?

— Имам си причини. А сега е мой ред. Според Бърковиц тук е имало някаква конспирация. Ще ти кажа едно име. Джак Третърн. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава и разкошната й черна коса се разпиля, като хвърли отблясъци от светлината.

— Не, никога.

— Той е голяма клечка в ЦРУ. Прекарва много време в Тузла и работи директно със Зелените барети.

— И това трябва да има нещо общо с убийството на Бърковиц?

— Свързани са — уверих я.

— И какво очакваш да направя?

— Да се поразтърсиш, за да разбереш нещо повече за Третърн и с какво се занимава. Но внимавай, не знаеш какво ще излезе.

— Това ли е? — попита тя, като ме гледаше изпитателно.

— Засега да. Утре сутринта пак ще ти се обадя. Ще кажа, че се обажда Майк Джаксън и заповедта ти е готова. Ще ти кажа кога да дойдеш да я вземеш, което ще е часът на срещата ни пред столовата. Разбра ли?

— Да, ясно — кимна тя, но от тона й се разбираше, че очевидно ме смята за малко странен с моите пароли и тайни места за срещи.

Да, но тя не знаеше това, което знаех аз.

Бяхме само на една пресечка от жилищните помещения на репортерите, така че я оставих там и тръгнах обратно към палатката си. Тактиката ми започваше да сработва. Вече имах съюзник, който не знаеше нищо — най-добрият съюзник в схватка от този тип. ЦРУ се храни от тайните. Най-големият му враг е заплахата от обществено разкритие. Един човек като Джак Третърн би се сгърчил и умрял, ако го измъкнеш от сенките. Току-що бях насъскал Джанис Уорнър и нейния вестник по следите му, което трябваше поне малко да му усложни живота. Или, още по-добре, да му го усложни много.

Наистина бях любопитен защо Бърковиц така и не беше изпратил историята, която му дадох. Това беше най-важното парче от мозайката. Сценарият, който започна да се оформя в главата ми, беше следният: Третърн някак си е научил, че Бърковиц се кани да разкрие заговора. Може би е разбрал за това, защото „Вашингтон Хералд“ е изпратил запитване до ЦРУ в Лангли. Не съм специалист по модерна журналистика, но съм останал с впечатлението, че вестниците обикновено дават възможност за опровержение или коментар на засегнатите страни, преди да ги направят на салата на първа страница. А може би Третърн е накарал АНС да прехване електронната поща на Бърковиц или дори да проникне в компютъра му и оттам е разбрал. Така или иначе, след това е дал разрешение за убийството на Бърковиц и е изпратил на вестника фалшифицираната статия от негово име.