Брайан Хейг - Тайно разрешение

Единственото, което ме объркваше, беше пълното неведение на Джанис Уорнър за тукашните събития. Когато споменах масовото убийство в Косово, тя изглеждаше искрено озадачена. Може би Третърн беше успял да насочи нейния вестник по грешна следа А тъй като Бърковиц така и не беше изпратил истинската си статия, във „Вашингтон Хералд“ нямаха представа какво е открил.

Върнах се в палатката си и забелязах, че някой е ровил в нещата ми. Военните следователи бяха достатъчно добронамерени и се бяха опитали да оставят всичко на място, но все пак се виждаше. Освен това ми нямаше маратонките. Понякога ми се налага да работя при ужасни условия.

Клапър се обади в два през нощта. Започнах да подозирам, че в тези обаждания има някакъв зъл умисъл. Може би и това беше част от заговора: да ме изтощят и раздразнят дотолкова, че да се съглася на всякакви отстъпки, само и само да приключа с разследването и да си почина. Много са хитри тези хора.

— Къде си? — попита Клапър. — Приключваш ли вече?

— Последни щрихи — отвърнах, като се надявах да звуча уверено.

— Обади ми се генерал Фостър от АНС. Бесен е. Каза, че създаваш проблеми на един от неговите служители, някакъв мистър Джоунс. Каква е тази работа?

Трябваше да го очаквам.

— Просто се опитвам да го накарам да се вразуми — отвърнах. — Това е същият човек, който ни показа филмите и записите. Само дето не ни разрешава да направим копия. Били прекалено секретни. Казах му, че нямам проблеми и с това, стига да ми каже името и отдела си, за да ги запиша в доклада.

— И без тях можеш да го напишеш — каза Клапър. — Този Джоунс очевидно е на много секретна позиция. Генерал Фостър предложи да използваме неговото име.

— Шефе, става въпрос за косвени доказателства. При това дори не ми дават да ги видя. Знаете какви са правилата. Надеждността на доказателствата трябва да бъде доказана.

Това беше напълно благовидна юридическа логика и звучеше толкова правдоподобно, че нищо чудно и да беше вярна. Клапър обаче не се хвана.

— Ако ще препоръчваш да не бъдат съдени, няма значение. Доказателствата няма да влизат в съда. По дяволите, Шон, просто напиши името на Фостър.

— Сър, аз водя това разследване — казах. — Не ме интересува дали ще влиза в съда. Не искам да си върша работата през пръсти. Можете да ме посъветвате, но не можете да ми заповядате.

От другата страна на линията се чу как въздухът напуска един чифт бели дробове. Клапър обикновено е много спокоен човек, но генерал-майорите не обичат младшите офицери да им напомнят ограниченията на поста им.

— Вече си застрашен от разследване на служебното ти поведение. Не си усложнявай положението допълнително.

— Съжалявам, генерале, но трябва да направя това, което смятам за редно.

— Както искаш — обяви той много раздразнено и затвори.

Аз също затворих, после спрях диктофона, който бях включил още щом се представи. Записването на телефонен разговор без доброволното съгласие на събеседника е средно сериозно нарушение на федералните закони. Но това изобщо не ме интересуваше. Не възнамерявах да използвам касетата в съда, където и без това нямаше да я признаят. Но си представях как ще й се зарадват момчетата в редакцията на „Вашингтон Хералд“, ако се стигнеше дотам. Противниците ми — които и да бяха те — не играеха честно с мен. Защо пък аз трябваше да го правя?

С тази мисъл заспах дълбоко, докато не усетих една груба ръка да ме разтърсва за рамото. Примигнах няколко пъти, докато успея да накарам клепачите си да останат отворени. Не много, но достатъчно, за да присвия очи и да различа неясни фигури. Марти Еди-кой-си се беше надвесил над леглото ми, вторачен в лицето ми. Зад него имаше две много едри фигури, които вероятно принадлежаха на военни полицаи.

— Моля те, облечи се и ела с мен — каза той. Измъкнах се от спалния си чувал и седнах.

— Ще ми обясниш ли какво става? — попитах, докато си търсех бойната униформа и ботушите.

— Когато стигнем в офиса.

— Арестуваш ли ме?

— Задържам те.

Усещах се ужасно уморен и реших да не си отварям устата, докато в ръката ми не се появи чаша кафе и не усетя вълшебното действие на кофеина. Бързо се облякох, станах и се повлякох след Марти. От двете ми страни вървеше по един военен полицай. Забелязах, че Марти е със същия кошмарен кариран костюм, с който беше облечен предишния ден. Сигурно беше работил цяла нощ.

Беше три сутринта и улиците още бяха тъмни и пусти, докато вървяхме към офиса му. Не изпусках Марти и спътниците му от око. Като нищо можеха да работят за Третърн или Мърфи. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова повече ми се струваше идеалният предлог да ме изкарат от палатката, за да ме елиминират „с тайно разрешение“. Щяха да ме заведат в някой тъмен усамотен ъгъл на лагера и да ме застрелят в тила. От друга страна, не ми бяха сложили белезници, което реших да приема за окуражителен знак.