Брайан Хейг - Тайно разрешение

— А бележката, която са намерили в стаята на Бърковиц?

— Един човек с нужните документи за достъп я остави вчера. С нужната технология можеш да правиш и безупречни фалшификати.

Не казах нищо и той добави:

— Виж, Шон, не ни принуждавай да поемаме по този път. Аз ти се възхищавам. Наистина. Знам за времето, което си изкарал в Звеното. Проявил си голяма смелост, а в това разследване проявяваш и упоритост. Но не мога да те оставя да навредиш на страната си. Да не го превръщаме в личен въпрос.

В миналото, когато се учех да танцувам със старши сержант Уилямс в стаята за разпити на тренировъчния лагер за военнопленници, забелязах нещо много неприятно, което сякаш поемаше контрола над мозъка ми всеки път, когато той ме удряше. Не спирах да го обиждам, а той не спираше да ме удря и да нанася нови и нови поражения на крехкото ми тяло. Мислех за това всяка вечер, когато бяхме приключили заниманията си за деня, и знаех, че на следващия ден ще има още. Рационалната част от мозъка ми напомняше, че с пасивна съпротива ще си спестя много болка, но всеки път, когато ме хвърлеха в тапицираната стая с това садистично чудовище, не можех да се контролирам. Направо му се качвах на главата, а той ме биеше все по-силно и ми пускаше все повече кръв.

Сега бях с дванайсет години по-възрастен, но дали бях помъдрял? Просто трябваше да дам на Третърн каквото искаше и можех да продължа с живота си. Добре де, трябваше да се науча да живея с факта, че съм участвал в заговор за прикриване на престъпление. Но пък всеки на този свят има някакви грехове. Затова католическите свещеници въртят толкова добър бизнес с изповедите. Защо аз да съм по-различен? Откъде-накъде трябва да се изявявам като светец?

— Добре, Третърн, ще го направя — казах накрая.

Той се отблъсна от стената и доближи килията ми.

— Надявам се да говориш сериозно.

— Казах ти, че ще го направя — повторих ядосано.

Дори в тъмното усещах как ме изучава с мраморните си очи.

— Закълни се в офицерската си чест — настоя.

Беше учил в „Уест Пойнт“ и вярваше, че офицерската дума е ненарушима клетва. Доста комично, всъщност. Изглежда, изобщо не осъзнаваше иронията на факта, че ме принуждава да се закълна, че ще излъжа в официален доклад.

— Давам ти думата си — казах.

— Добре. След около два часа генерал Мърфи ще дойде тук и ще потвърди под клетва, че си бил при него в нощта, когато е бил убит Бърковиц. След това ще те пуснат. Но ако се опиташ да ме прецакаш, веднага ще те натикам обратно в тази килия. И няма да ти дам втора възможност.

— Виж, нали се заклех. Накарай ги да ме пуснат и ще правя каквото ми кажеш.

— Добре — кимна той.

После чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Лъжех, естествено. В мига, в който излезех оттук, щях да направя абсолютно всичко по силите си, за да го начукам на Третърн, Мърфи и цялата армия на САЩ. Нямах представа какво точно, но със сигурност щях да постигна повече, ако не бях затворен в килия.

Човек е такъв, какъвто е, и не е по силите му да се промени. Тези хора ме натопиха и изнудиха и аз бях адски ядосан. Но щеше да ми мине, ако успеех да си уредя едно малко отмъщение.

Дойдоха да ме вземат в осем часа. Марти придружаваше военния полицай с ключовете. Беше взел душ и се беше преоблякъл с раиран костюм, раирана риза и раирана вратовръзка на малки звездички. Към познатия ми отвратителен вкус се добавяше и далтонизъм. Всичко беше в червено, бяло и синьо. Приличаше на подвижно американско знаме.

Изглеждаше уморен, с разбъркана коса и големи тъмни торбички под кръвясалите очи. Изглеждаше и унил. Беше си помислил, че е разкрил престъплението, а после най-уважаваният бригаден генерал в армията се беше появил с моето алиби и сега горкият Марти пак беше на първо квадратче. Само че много по-уморен.

Аз обаче нямах нищо против. Искам да кажа, че Марти ми харесваше, но не чак толкова, че доброволно да остана тук като изкупителна жертва.

Върнах се в палатката, взех душ, избръснах се и облякох чиста униформа. Делбърт и Мороу се бяха върнали, когато пристигнах в кабинета си. Никой не знаеше, че съм бил арестуван и после освободен. Поне никой не се държеше така, сякаш знае. Шпионинът вероятно знаеше, но беше достатъчно хитър да не се издава. Или шпионката. Както и да е.

Поканих и двамата в кабинета си. После прекарахме около час във формално обсъждане на докладите им за това, което бяха свършили. Хората във Форт Браг бяха казали на Делбърт, че изпреварващата засада не е точно това, което са си представяли, когато са писали правилата за водене на бойни действия. От друга страна, твърдели те, засадата със сигурност влизала в тях, ако нещата бъдат разтегнати в правилната посока и приемем, че въпросният екип е бил под истински стрес. Нищо изненадващо.