Брайан Хейг - Тайно разрешение

— „Розата е роза и с всяко друго име“ — цитирах по памет.

— Да, но ти не си роза. Кой си в действителност?

Първата ми мисъл беше пак да излъжа. Да си измисля друго име, нещо като Годфри Гоменърс, защото и без това вече ми писваше от Хари Хуфнагел. Но пък защо да не й кажа кой съм наистина? Бездруго вече бях загазил толкова зле, че нямаше накъде повече да утежня положението си.

— Добре де — съгласих се. — Аз съм майор Шон Дръмънд. Водя разследването на масовото убийство в Косово.

Тя любопитно ме изгледа, сякаш се бях пренесъл на друго ниво на съществуване.

— Можеш ли да го докажеш?

— Ако настояваш. Всъщност имам една такава военна лична карта, която ми се полага по устав, но я оставих в палатката. Мога да те заведа в офиса си, но ще си навлека неприятности, защото нямам право да общувам с журналисти.

— Тогава защо е този маскарад?

— Защото вярвам, че убийството на Бърковиц по някакъв начин е свързано с моето разследване.

— И се надяваше аз да попълня някои празнини?

— Всъщност да. Точно това исках.

— Но без да разбера кой си? Така ли?

Придадох си притеснен вид, което не беше много трудно, защото си бях притеснен.

— Виж, Бърковиц ме направи на нищо на първа страница на вашия вестник. Опита се да ме изнудва. При тези обстоятелства…

Тя изглеждаше много разочарована от мен. Веждите й толкова приличаха на ятагани, че сякаш разсичаха челото й, докато се мръщеше.

— И нямаш никаква сериозна информация за убийството на Бърковиц, така ли?

— Мога да ти кажа, че е убит от професионалист. И че убийството има нещо общо със статията, която е пишел. И, пак да кажа, с моето разследване.

Реших да не споменавам, че освен това ме бяха натопили за убийството му. Или че кабинетът ми се подслушваше и разговорите ми с Бърковиц може би бяха директна причина да бъде убит. В края на краищата исках тя да ми повярва, а вече изпитвахме известни затруднения в тази област.

— И това е всичко? — попита.

— Според теб защо са го убили?

Тя се поколеба. Надявах се, че мисленото хвърляне на ези-тура ще бъде печелившо за мен. Изгледах я с най-симпатичното си изражение, което дава също толкова несигурни резултати като изражението на справедлив гняв. Най-сетне Уорнър каза:

— Майор Дръмънд, не знам какво точно искаш да постигнеш, но продължавам да не ти вярвам.

— Постоянно го чувам — отбелязах. — Всички красиви момичета в живота ми казват така.

Тя се позасмя и напрежението спадна малко.

— Виж, Джанис — казах толкова убедено, колкото успях да го докарам. — Двамата се движим в една и съща посока. Аз съм офицер. Не ми харесва идеята някой човек със същата униформа като моята да удушава репортер с гарота. Освен това съм и военен адвокат. Може би е малко старомодно, но според мен престъпленията трябва да бъдат наказвани.

— Добре де, добре — сви рамене тя. — Просто не мисля, че мога да ти помогна с нещо. Ако имахме някаква теория защо е убит Бърковиц, щеше да я прочетеш на първата страница на „Вашингтон Хералд“. Той се занимаваше с твоето разследване. И от време на време пишеше репортажи за операцията в Косово. Просто не виждаме нищо в работата му, заради което да го убият.

— Имаше ли нещо друго? — попитах.

— Провеждаше и някакво глупаво разследване за неонацистите и поддръжниците на идеята за превъзходството на бялата раса в армията. Беше му като хоби. Някаква смахната теория, по която работеше от години. Бърковиц беше евреин, нали знаеш. Баба му и дядо му са загинали в нацистките лагери на смъртта.

Едва успях да запазя спокойното си изражение.

— Какво представляваше това разследване?

— Този път се беше насочил по някаква следа, която тръгваше от Форт Браг. Не знам много. Някакви войници, които обучавали скинхедс да взривяват и изгарят синагоги и църкви на чернокожи. Чувала съм, че постоянно се насочвал по нови следи в това разследване, но все не водели доникъде.

— И е дошъл дотук заради това?

— Според Боб Бароус, неговия редактор, искал да провери своето предположение на място. Спомняш ли си серията палежи на църкви миналата година? Бърковиц смяташе, че виновникът може би е тук.

— Майтапиш се — казах.

— Не, честно.

— Тогава няма да повярваш какво ще ти кажа — избъбрих развълнувано. — Според мен знам точно кого е търсил.

Всъщност нищо не знаех. Отчасти защото мозъкът ми изведнъж заработи на много високи обороти. Щеше да бъде невероятно съвпадение, но съдбата ми го дължеше. Старши сержант Уилямс беше експерт в използването на гарота, тъй като всички в Звеното бяхме тренирани да боравим с това чудовищно оръжие. Бяха изхвърлили Уилямс от Звеното, защото се мъкнел с някакви кръвожадни расисти. Ядосваше се много бързо и имаше склонност към насилие. Можех да свидетелствам за това с всички мъчителни подробности. И все пак убийство? Да, можех да си представя този кучи син да убие някого. И то с гарота. По дяволите, сигурно би се усмихвал, докато го прави.