Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Работил е и по трета история. Опитвал се е да разкрие някакво обединение на неонацисти и расисти в армията.

Сега и тримата се наведоха напред, подпрели брадички на ръцете си, с широко отворени очи и увиснала долна челюст. Бяха направо за снимка. Продължих:

— Изглежда, някакъв източник е казал на Бърковиц, че един от войниците, разпределени тук, е свързан с палежите на църкви на чернокожи миналата година.

— Откъде знаеш? — попита Марти.

— И аз си имам източници.

Той отвори уста да попита още нещо, но аз го прекъснах:

— Дори не си го помисляй, Марти. Аз съм адвокат, нали не си забравил? Мога да се позовавам на правото си да не разкривам източниците си, докато и двамата останем без зъби от старост.

— Значи убиецът се е свързал с теб и те е помолил да преговаряш с нас — опита той.

— Не. Но съм почти сигурен кой е. Дори ако не го е извършил той, мога да се обзаложа на каквото поискате, че е замесен.

Марти се обърна към Уолки.

— Чувал ли си за расистка дейност в базата?

Уолки сви широките си рамене.

— Не.

Това не беше изненадващо, защото в Тузла имаше временна оперативна база. Военната полиция не знаеше толкова много за обитателите, колкото в постоянните бази. Тук пристигаха и си заминаваха военни части по разпределение и склонните към създаване на проблеми войници идваха и си заминаваха с тях. И все пак се радвах, че Марти попита. Сега знаеха, че имат нужда от мен.

— Готови ли сте да чуете условията на сделката? — попитах.

— Сделка ли? Какво искаш да кажеш? — стресна се Дейвид.

А, и той можел да говори.

Облегнах се на стола си, сключих пръсти зад врата си и качих крака на бюрото.

— По ред причини вашият основен заподозрян има нужда от специално отношение.

— По какви причини? — попита Дейвид. — Какво специално отношение?

— Можете да извършите ареста. После ще го затворите в самостоятелна килия и няма да пускате никой да влиза. До един ден обаче ще дойде някой и ще го измъкне. Ще го откарат оттук и освен че може да поискат съдействие за транспортирането, работата ви по този случай ще бъде приключена. Ще се наложи да забравите всичко за него.

И тримата ме гледаха, сякаш се бях побъркал.

— Никога не съм чувал толкова странно нещо — каза Марти.

— Ваша работа. Ако не ви устройва, ще намеря друг да го свърши.

— И какво толкова специално има в този тип? — попита Уолки.

— Съжалявам, Уолки. Не мога да ти кажа.

— Кой ще го отведе?

— Хора в тъмни костюми. Ще имат специални заповеди, подписани от държавния секретар по въпросите на отбраната. Това е всичко, което ви трябва да знаете.

Разбирате ли, истинската причина едно време Клапър да е толкова благосклонен към моите юридически амбиции беше, че така разрешаваше един много деликатен проблем на армията. Свръхсекретното звено беше само едно от няколкото „черни поделения“ във въоръжените сили. По целия свят работят няколко хиляди секретни военнослужещи, а навсякъде, където има няколко хиляди войници, има и хора, готови да създават проблеми.

Всъщност, както можете да си представите, тези служби привличат истински разбойници. Можете да използвате какви ли не тестове, но винаги ще се промъкнат няколко убийци, изнасилвачи, крадци и други престъпници. Когато извършат престъпление и ги хванат, един стандартен публичен военен съд би разкрил не само тях, но и съществуването на поделенията, от които идват. Отговорът на армията на този деликатен въпрос беше да устрои постоянен „черен съд“ в една миниатюрна тайна база в Северна Вирджиния. Военният съдия, който го председателстваше, имаше специално разрешение за работа със секретни материали. Както и всички адвокати от колегията. Съществуването и дейността на съда бяха също толкова секретни, колкото тези на Звеното или всяко друго „черно поделение“. Имаше дори специален „черен апелативен съд“ за обжалвания. Естествено, точно в него работех аз, преди да ме пратят да проведа сегашното разследване.

Поради миналото си в Звеното Уилямс трябваше да бъде осъден от нас. Следата на престъплението му водеше назад до времето, когато беше служил в Звеното. Той несъмнено щеше да заплаши с публични разкрития, ако сметнеше, че ще му помогнат. Почти всички престъпници от „черни поделения“ се сещаха за това, когато ги заловят. А аз не можех да го позволя.

Марти, Дейвид и Уолки бързо схванаха, че ръцете им са вързани. Известно време говореха един през друг, спореха и се оплакваха, но аз отклонявах всичките им въпроси. После им обясних, че ако е необходимо, винаги мога да вдигна телефона и след малко ще им се обади един бригаден генерал от Вашингтон, който ще им заповяда да спазват нарежданията ми. В крайна сметка те взеха единственото решение, което щеше да им позволи да приключат с този случай и най-сетне да поспят. Предадоха се.