Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И как си значи? — ухили се.

Винаги си е бил нахален, но тъй като в моя случай ми водеше и с две седмици, през които ме беше спуквал от бой, имаше право да чувства известно превъзходство.

— Утре си тръгвам — отвърнах. — Разследването ми приключи, така че дадох почивен ден на целия си екип и ми остана малко време за убиване. А тъй като с теб сме стари бойни другари, реших да ти предложа да се видим.

Той ме изгледа любопитно и отпи от кафето си.

Аз също отпих, после попитах:

— Понякога сещаш ли се за времето в Звеното?

— Естествено. Беше страхотно. Правехме наистина откачени неща.

— Нали? Ако не ме бяха приели да уча право, може би още щях… — Оставих тази мисъл във въздуха и попитах: — А ти защо точно напусна?

— Е, нали знаеш, в един момент ти писва. Не можеш да живееш вечно под напрежение.

— Странно — казах. — Аз пък чух друго. Чух, че си се забъркал в някакви проблеми.

Той видимо се стегна.

— Така ли? И къде го чу?

— Оттук-оттам. Чух, че си имал вземане-даване с някакви расисти в Северна Каролина.

Вниманието му вече беше изцяло приковано върху мен. Гледаше ме вторачено и се опитваше да прецени ситуацията.

— Говорил си с неподходящите хора — каза. — Нищо подобно не е ставало.

— Знаеше ли, че в Звеното са записвали всичките ни телефонни разговори? — попитах го. — Сигурно не. Аз самият не го знаех допреди няколко дни.

Той се облегна и тежко си пое въздух.

— Че това законно ли е? — попита.

Трябваше да му се признае, умът му щракаше. Опитваше се да получи безплатна юридическа консултация. Искаше да знае дали ще приемат записите като съдебно доказателство, ако някога го арестуваха за убийството на Бърковиц.

— Сигурно Звеното разполага с някакво съдебно разрешение — отвърнах. — Както в ЦРУ е разрешено да се провеждат тестове с детектора на лъжата на всички служители. Уникални привилегии за уникални организации.

— Аха — каза той. — Е, това беше доста отдавна.

— Така си е — съгласих се. — А и ти сигурно си спрял с тези неща, когато си напуснал.

— Сигурно — каза той.

И двамата отпихме от кафето. Уилямс вече беше наясно, че разговорът не е точно приятелски.

— А ти запозна ли се с този репортер, когото убиха? — попитах. — Как се казваше? Бърковиц, нали така? Джеръми Бърковиц.

Очите му предпазливо се присвиха.

— Не, не сме се виждали.

— Странно. Аз пък се запознах с него в деня, в който го убиха. Сутринта. Каза, че ще се срещате към обяд — излъгах.

— Без майтап? — попита той.

— Така ми каза.

— Е, на мен не ми е казал, защото чух за него чак когато го убиха.

— Точно там е странното. В информационния център работи един сержант, казва се Джарвис. Точно тази сутрин говорих с него. Много добро момче. Та той ми каза, че ви е помогнал да се свържете.

— Сигурно лъже — изръмжа Уилямс.

— Всъщност може да го докаже, защото всичко се записва. Изглежда, всеки път, когато някой репортер поиска да се свърже с офицер, той е длъжен да го запише.

— Наистина ли? — попита Уилямс подчертано небрежно. Полагаше всички усилия, за да не даде израз на гнева си.

— Точно така — кимнах. — А, и още нещо.

— Какво?

— От време на време с военните следователи обменяме информация — започнах. — Досега всички бяха убедени, че убийството е свързано с моето разследване. Военните следователи още смятат така. Така или иначе, те са взели отпечатъци от обувките на негодника, който е убил Бърковиц. Бил е с маратонки, за да може да се промъкне безшумно. Нали се сещаш, бил е абсолютен страхливец. Така и не е дал шанс на Бърковиц да се защити. От онези изроди, които биха изгорили и църква.

Той сви рамене, но аз знаех какво си мисли и чувства. Навремето той ми беше личен мъчител. Всеки, който е бил измъчван дълго време, може да ви каже, че това се превръща в необяснимо интимно преживяване. Двамата участници стават по-близки от любовници. Мъчителят се опитва да определи точките, където най-много боли, физически или емоционално, а измъчваният отчаяно се опитва да влезе в мислите му, за да прецени как да го накара да спре. Връзката е много дълбока. Наблюдаваш всеки негов жест, потрепване на мускулите, промяна в гласа или погледа, за да се подготвиш за следващия удар. Научаваш се да го умилостивяваш или, както в моя случай, да го вбесяваш. По някакъв противен начин познавах старши сержант Уилямс повече от всеки друг човек на света.

— Убиецът е използвал гарота — добавих. — В Звеното смятахме, че това е оръжие за истински откачалки. Нали се сещаш, като нещо, което би използвал някой ядосан педал. Или някой сексуално извратен тип. Според теб какъв човек трябва да си, за да убиваш с такова нещо?