Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Не съм се замислял — каза той.

Кокалчетата му бяха побелели.

— И още нещо. От отпечатъците се разбира, че убиецът е някакъв много едър катил с огромни крачища.

— Така ли?

— Номер 13ЕЕ. Като твоите крака. Не съм го споменавал пред военните следователи, но си спомням как ги гледах през цялото време, докато ме пребиваше. Как мислиш, кой номер носиш?

— Никога не съм доближавал онази тоалетна — заяви той.

— Знаеш ли, след като напусна Форт Браг, преследването на деца в жилищната зона спря изведнъж. Всички момченца пак можеха да ходят до автобусната спирка без родителите си.

Вече ме гледаше вторачено с много неприязнена гримаса. Както повечето едри мъже, той не обичаше да го дразнят или да му се подиграват. А в тренировъчния лагер бях научил, че е много чувствителен към сексуални обиди. Той ме биеше, а аз опитвах всякакви обидни думи. Съвсем скоро научих, че се вбесява най-много от думи като „педал“, „педофил“ и техните синоними. А където има дим, има и огън. Винаги съм смятал, че в големия му череп е затворена някаква гадна сексуална патология, за която или не си признаваше, или не искаше да му се напомня. Много извратени типове са такива. Не могат да приемат спокойно собствените си навици.

Тонът му беше много заплашителен, когато каза:

— Слушай, копеле, не съм длъжен да стоя тук и да ти слушам глупостите.

Отвърнах на погледа му.

— Длъжен си и още как. Това не ти е изпитната комисия на Звеното. Сега аз съм майор, а ти си професионален войник, старши сержант, и ти заповядвам да останеш на мястото си. Ако излезеш, ще отида направо при военните следователи и ще им кажа в какво те подозирам.

В очите му проблесна опасно пламъче.

— Така или иначе — продължих, — единствената проклета причина, поради която все още не съм го направил, беше, че не бях сигурен. Но се сетих за краката ти и за това, което ми каза сержант Джарвис, както и защо те изхвърлиха от Звеното, и за подлия начин, по който е убит Бърковиц, както и че си извратен негодник, така че всичко съвпада.

Виждах познатите признаци. Тъй като във Форт Браг винаги носеше маска, когато ме биеше, се научих много добре да чета по очите му. Точно в момента бяха присвити пресметливо, защото беше осъзнал, че аз съм единственият човек в базата, който знае всички тези факти. А ето че бяхме сами в сградата. Точно като едно време, само двамата. Но сега в ъгъла нямаше скрита камера, която да записва всичко, така че полковник Тингъл да го гледа още същата вечер. Имаше само миниатюрен микрофон, скрит под ризата ми.

— И знаеш ли какво, Уилямс? — засмях се. — Според мен сигурно си чукал Бърковиц, преди да го убиеш.

Той изхвърча от стола и се надвеси над бюрото, така че лицето му беше на сантиметри от моето.

— Не съм чукал този дебел евреин.

— Ако не си го виждал, откъде знаеш, че е дебел? — попитах го.

Видях приближаващия удар, но не можах да го избегна. Уилямс не беше изгубил форма. Отлетях назад, преобърнах стола си и се проснах на пода. Пред очите ми се въртяха звездички, а ушите ми бучаха.

Той блъсна стола встрани и ме доближи. После ме хвана за яката и ме вдигна от пода. Бях забравил каква невероятна сила има, когато се ядоса. Чувствах се като кукла. Той ме хвърли встрани и аз се блъснах в стената. А стената не беше мека и тапицирана като едно време. Тази беше истинска и твърда. Болеше много повече. После Уилямс се втурна към мен, сграбчи ме за косата и започна да блъска главата ми насам-натам, докато крещях: „Ти си го чукал, извратеняк такъв! Ти си обратен!“

Вече напълно беше изгубил контрол, точно както преди толкова години. Дръпна ме нагоре и просъска: „Не съм го чукал! Използвах гарота, за да не се налага да пипам мръсния евреин!“

После ме хвърли към отсрещната стена. Усетих нещо да се прекършва, може би ребро, а може би ръка. Всичко ме болеше еднакво.

Уилямс прекоси стаята, за да ме доближи.

— Прецака се, Дръмънд. Двамата сме сами. Ще те убия и ще го направя по най-болезнения начин.

Направи само една грешка. Широко разтвори крака, когато се наведе да ме вдигне отново. Може би беше твърде ядосан, за да внимава. А може би нещо дълбоко в паметта му го караше да се държи с мен като с безпомощен, беззащитен пленник.

Прицелих се в тестисите. Лявата ми пета се заби в слабините му и ме изпълни с възторг. Тънкостта на ритника в тестисите обаче е в това, че не става за мигновена победа. Ритникът в пищяла, ударът в слънчевия сплит или в адамовата ябълка предизвикват мигновена и фатална реакция. Докато болката в тестисите пътува до главния мозък секунда-две. Може би жените са прави и там долу наистина има още един миниатюрен мозък, който управлява само този орган.