Брайан Хейг - Тайно разрешение

На мен обаче това ми свърши работа. Вече ме беше вдигнал до нивото на очите си, когато главният му мозък най-после получи информацията, че левият му тестис е смачкан, а десният — сериозно натъртен. Очите му се изцъклиха, а ръцете му омекнаха и ме пуснаха.

Уилямс се сви на две, напълно обездвижен от болка. Военните полицаи сигурно бяха чули как се бием по скрития микрофон и вече тичаха насам, за да ме спасят. Трябваше да влязат всеки момент.

При обичайни обстоятелства не бих ритнал паднал човек. Но сега направих изключение. На първо място бях вбесен, а изпитвах и желание за отмъщение. Ударих го в лицето с лявото си коляно. Чух как носът му се счупи и главата му подскочи. После дясната ми ръка се заби в слънчевия му сплит. Това пак го сгъна на две. Тогава ритнах с дясното си коляно и се чу още едно изпращяване, но този път сигурно беше челюстта или няколко зъба.

Вратата изведнъж се отвори с трясък и аз отстъпих. Трима особено едри военни полицаи нахлуха вътре и скочиха върху Уилямс, който се въртеше в бавен болезнен танц. Въпреки това те го блъснаха към бюрото, той го посрещна с тила си и си разцепи главата. Това свърши чудесна работа. Не го уби, но раните по главата винаги кървят обилно.

Някъде към този момент спрях да внимавам. От лявата страна на гръдния ми кош изведнъж се появи остра болка и лицето ми пламна. По челото, от носа и устата ми течеше кръв. На двайсет и две можеш да се оставиш да те пребият, както го направи той току-що, и в крайна сметка да не се почувстваш по-зле, отколкото когато те блъсне кола. Когато си на трийсет и девет, се чувстваш по-скоро като премазан от валяк. Отпуснах се на пода и потънах в забележително дълбока яма, пълна със самосъжаление.

Марти и Уолки влязоха в стаята, докато военните полицаи слагаха белезници на старши сержант Уилямс. Огледаха се и видяха кръвта по стените, където Уилямс ме беше използвал за баскетболна топка, и по пода, където я бяхме пролели. Но и двамата се усмихваха широко.

Признанието, което бях изтръгнал от Уилямс, можеше и да не бъде прието за доказателство в съда. Аз съм военен адвокат, а не му бях прочел правата. Някой особено мазен колега можеше да построи защитата върху факта, че бях подвел заподозрения. Поне аз така бих направил.

От друга страна, Уилямс ме беше нападнал с намерението да ме убие и го беше изказал вербално. Това нямаше как да не се признае. Аз съм редовен офицер, а Военният наказателен кодекс не обича по-нисшите военнослужещи да се опитват да убият офицери. В същия кодекс могат да се открият и допълнителни двайсетина обвинения по същия случай, от физическо нападение до по-ексцентрични неща като „неуважение по подразбиране“, което според мен означава „по-старши офицер, който е решил, че по-нискостоящ военнослужещ го е погледнал с неприязън“. Наистина има такова престъпление, без майтап.

Сега, когато Уилямс вече беше задържан, имаше време да се потърсят и още доказателства, с които да се подкрепи обвинението за убийството на Джеръми Бърковиц. Да не споменавам и многобройните обвинения в палежи на църкви. Допълнителните обвинения, които му бях спечелил току-що, щяха да дадат на всеки способен прокурор достатъчно материал, с който да се пазари за пълни самопризнания.

Ето затова се усмихваха Уолки и Марти. Бях се оставил да ме пребият, за да им разреша случая. А те просто си седяха в сградата отсреща, пиеха кафе и слушаха как ме блъскат в стените.

Лекарят изгуби два часа, докато прегледа и поправи всички катастрофални повреди, които ми беше нанесъл Уилямс. Имах две пукнати ребра, а не едно. Освен това вече можех да се похваля с осемнайсет шева, горе-долу поравно разпределени на три места. Уилямс беше настанен в съседната стая и лекарят шеговито ме осведоми, че за него им е трябвала шевна машина. Сигурно се опитваше да ме развесели. Нали знаете, „може да си зле, но я го виж него“. Но аз всъщност нямах нужда от утеха. Настроението ми и без това беше отлично.

Докато докторът ме лепеше, шиеше и гледаше на рентген, колкото си иска, през цялото време мислех как да се справя с Третърн, Мърфи и Клапър. И тримата бяха от хората, които дядо ми би нарекъл „Хлъзгавия Дик“. Това определение нямаше нищо общо с прякора на Ричард Никсън, защото и дядо ми, и баща ми го смятаха за син Божи. „Хлъзгавия Дик“ беше нещо като „Пъдли“, но още по-гадно.

Както и да е, не можех да си позволя да ги подценя отново. Не бяха толкова опасни, колкото си бях мислел, тъй като в крайна сметка не бяха убили Бърковиц. Но тъй като залагаха капани, изнудваха и възпрепятстваха правосъдието, не бяха точно и светци. Освен това Третърн ме беше предупредил, че няма да получа втора възможност. А той не ми приличаше на човек, който отправя напразни заплахи.