Брайан Хейг - Тайно разрешение

После се намести и още едно парче от мозайката. Може би точно оттам Бърковиц беше разбрал за съществуването на Звеното. Вероятно имаше източник, който му беше казал за Уилямс, и същият този източник го беше насочил и към мен.

Мислите ми бяха прекъснати от мис Уорнър, която вече беше искрено заинтригувана. Тя ме хвана за ръката.

— Известно ли ти е нещо?

Събрах цялата си налична невинност, преди да отговоря:

— Всъщност не. Понякога наистина назначаваме маниаци, но според мен по-скоро ти си права. Сигурно просто е била шантава идея, от която не е излязло нищо. Но бих проверил, ако искаш.

Изглеждаше разочарована. Понамръщи се и каза:

— Трябва да си призная, че при първото ти обаждане точно това си помислих. Хуфнагел е старо немско име, а и ти каза, че си сержант. Помислих си, че се връзва, и…

Колкото и да не ми се искаше да събуждам подозрението й, погледнах часовника си и извиках:

— Боже, кое време е станало! Трябва да проведа още един разпит. Да ти се обадя ли, ако открия нещо?

Тя не беше глупава. Очите й се присвиха още повече, когато каза:

— Добре, обади се.

Старото армейско правило гласи, че не трябва да ходиш по голяма нужда в собствената си чиния, но наистина не можех да й разкажа за старото си приятелче, старши сержант Уилямс. Първо на първо, тя беше репортер, а аз разполагах само с едно подозрение, основано на странно съвпадение. Доста силно подозрение, но все пак. Освен това имах други планове за най-новото си разкритие.

Ефективният капан, който Третърн и Мърфи ми бяха заложили, изведнъж показа сериозен дефект. Ако можех да докажа, че Уилямс е убил Бърковиц, щяха да изгубят единствения си коз. Нямах търпение да го направя. Уилямс все още ми дължеше два зъба и около един месец кръв в урината заради натъртените ми бъбреци. Колкото до Третърн и компания, те също ми дължаха нещо специално. Щях да пренапиша доклада си и да ги издухам от армията. Щях да кажа, че с големи трудности съм стигнал до истината, тъй като ми е пречел заговорът между Третърн и Мърфи. Щях да напиша за директора на АНС, който беше толкова дълбоко замесен в прикриването на престъпление, че дори беше фалшифицирал доказателства. Все още не бях сигурен дали и Клапър не е замесен. Обажданията му винаги идваха в най-неподходящия момент, което беше подозрително, но не и сигурно. Нищо, щях да открия начин да си го върна и на него.

Когато влязох в офиса, Лиса Мороу продължаваше да се цупи. Беше седнала до бюрото пред кабинета ми и ме изгледа отровно, докато минавах. Трябваше да й се признае. Беше много упорита.

Написах кратка бележка до старши сержант Уилямс и помолих Имелда да накара някое от момичетата да му я занесе в оперативния център. После отидох до управлението на военната полиция. Марти и Дейвид бяха настанени в една заседателна зала в дъното, точно до кабинета на капитан Уолковиц.

Почуках и някой ми извика да вляза. И тримата — Марти, Дейвид и Уолки — седяха около масата за съвещания. На нестабилен метален статив имаше голямо табло. Бяха нарисували собствена версия на таблицата на Мороу, с множество малки квадратчета с надраскани имена и пресичащи се линии, които съединяваха заподозрени и мотиви. Приличаше ми на доста нескопосан монтаж.

Наоколо бяха разхвърляни двайсетина бели пластмасови чаши от кафе, а Марти и Дейвид бяха с разхлабени вратовръзки и навити ръкави. В стаята вонеше на човешки тела. Невероятно острото ми обоняние долови и нотка на отчаяние във въздуха. През последните няколко дни бях свикнал с миризмата му от самия себе си.

— Здравейте, момчета — казах и се усмихнах възможно най-приветливо.

Поне най-сетне бях открил някой, който спеше по-малко и от мен. После седнах на един стол, така че да ги виждам.

— Има ли нови заподозрени? — попитах.

Естествено, нямаше да отговорят на този въпрос, зададен от един човек, който до тази сутрин беше основният заподозрян. А може би все още ме подозираха, въпреки алибито на генерал Мърфи. Марти ме загледа с помътняло безразличие.

— Напредваме — заяви той.

Не прозвуча особено убедително.

— Е, добре — казах. — Значи да не ви губя времето, като ви разказвам кой е убиецът.

Уолки пръв се съвзе.

— Това някаква шега ли е, майоре?

— Всъщност не. Успяхте ли да попитате „Вашингтон Хералд“ по какви статии е работил Бърковиц?

— Естествено — отвърна Марти. — Но ни казаха само, че е пишел за операцията в Косово. Притесняваха се да не разкрият източниците си и конкретните теми. За неговия интерес към твоето разследване научихме едва от статията, която беше написал по въпроса. И от твоето признание, разбира се.